Мусаши, който се чувстваше някак неудобно в такава обстановка, нетърпеливо зачака, докато му донесат прясно сварен чай от кухнята. Щом го получи, попита как изглежда Дайдзо.
— О, щом го видите, веднага ще го познаете. На петдесет и две е, доста здрав — и як на вид — широкоплещест, с румено, малко сипаничаво лице. Над лявото ухо има плешивина.
— Колко е висок?
— Бих казал, среден на ръст.
— Как се облича?
— Сега като ме питате, това, струва ми се, е най-лесният начин да го познаете. Носи кимоно от китайски памук на ивици — поръча си го от Сакай нарочно за това пътуване. Платът е много необичаен. Съмнявам се още някой да носи такова.
Мусаши си състави впечатление за нрава на човека и за външността му. От учтивост остана, колкото да си допие чая. Не можеше да ги настигне преди залез-слънце, но пресметна, че ако върви през нощта, до сутринта ще стигне прохода Шиоджири и ще може да ги почака там.
Докато дойде в подножието на прохода, слънцето се бе скрило и вечерната мъгла леко се спускаше над пътя. Беше късна пролет; светлините в крайпътните къщи открояваха самотата на върха горе. До билото оставаха още два часа път. Мусаши продължи изкачването си, без да спира за почивка, преди да е стигнал Иноджигахара, едно равно, каменисто място от другата страна на превала. Там се излегна под звездите и остави ума си да блуждае. Не след дълго вече дълбоко спеше.
Мъничкото светилище Сенген бележеше връхната точка на скалистото възвишение, което като цирей се издигаше над платото. Това бе най-високото място в околността на Шиоджири.
Сънят на Мусаши бе прекъснат от шум на гласове.
— Елате насам — извика някакъв мъж. — Вижда се връх Фуджи.
Мусаши седна на земята и се огледа, но не видя никого.
Светлината на утрото го замая. В далечината, плуващ в море от облаци, бе връх Фуджи, още наметнат със зимното си снежно покривало. Гледката извика на устните му вик на детинска радост. Беше виждал картини с прочутата планина й бе добил представа за вида й, но сега за първи път действително я виждаше. Бе на близо тридесет часа път, но изглеждаше, все едно е на крачка пред него.
— Великолепно — въздъхна, без да опитва да изтрие сълзите от широко отворените си очи.
Почувства се потиснат от това, колко е дребен, и тъжен при мисълта за своята незначителност в огромната вселена. След победата при големия бор тайно се осмеляваше да мисли, че малцина, ако изобщо ги има, са мъжете, които като него заслужават да се нарекат големи майстори на сабята. Но неговото съществуване на земята е късо и ограничено, а красотата и величието на връх Фуджи — вечни. Раздразнен и малко потиснат, той се запита дали може всъщност да придава някакво значение на постигнатото със сабята.
Във внушителната строгост на природата, която се издигаше над него, имаше някаква неизбежност — в реда на нещата е той да е обречен да остане по-долу от нея. Падна на колене пред планината с надеждата дързостта да му бъде простена и сключи ръце в молитва — молитва за вечния покой на майка му и за сигурността на Оцу и Джотаро. Благодари на родината си и се помоли да му бъде дадено да стане велик, при все и да не успее да достигне величието на природата.
Още докато коленичеше обаче, през ума му бързо минаха други мисли. Какво го накара да реши, че човекът е нищожен? Та не е ли природата могъща, само понеже такава я виждат хората? Нима самите богове не се проявяват само когато влизат в досег със сърцата на смъртни? Хората с техния жив дух, не мъртвите скали вършат най-големите дела.
„Като човек, каза си Мусаши, аз не съм толкова далеч от боговете и всемира. Мога да ги докосна с дългата три стъпки сабя, която нося. Не обаче и докато смятам, че между природата и човечеството има граница. Не и докато оставам встрани от пълното владеене на моето дело, от човешкото съвършенство.“
Съзерцанието му бе прекъснато от бъбренето на някакви търговци, които се бяха изкачили близо до мястото, където стоеше и се взираха във върха.
— Прави бяха. Вижда се.
— Но човек рядко може да се поклони на свещената планина оттук.
Пътниците се движеха в двете посоки като шествие на мравки, нарамили най-разнообразни товари. Рано или късно Дайдзо и Джотаро щяха да се появят нагоре по хълма. Ако по някаква случайност пропуснеше да ги различи между останалите пътници, то те със сигурност щяха да видят бележката, която им бе оставил в подножието на скалата: