— Готова ли сте за най-лошото? Между двубой като този и битка до смърт няма и капка разлика, при все че оръжията може да не са същите.
За първи път старицата се засмя.
— Няма нужда да ми го казвате. Ако той загуби от някой по-млад, като вас, по-добре да се откаже от бойните изкуства, а направи ли това, повече няма за какво да живее. В случай, че стане така, няма причина да ви намразвам.
— Щом така смятате — добре. — Мусаши вдигна въжето, захвърлено от Гоносуке. — Ако останем на пътя, хората ще ни пречат. Хайде да вържем кравата и после ще се бием, колкото поискате.
Точно по средата на равното място, където бяха застанали, имаше голяма лиственица. Мусаши я посочи и ги поведе натам.
— Пригответе се, Гоносуке — каза той спокойно.
Гоносуке нямаше нужда да го подканват. След миг бе застанал пред Мусаши с насочена към земята тояга.
Мусаши остана така, без да държи нищо, с отпуснати ръце и рамене.
— Вие няма ли да се приготвяте? — попита Гоносуке.
— За какво?
Гоносуке избухна.
— Вземете нещо, с което да се биете. Каквото поискате.
— Аз съм готов.
— Без оръжие ли?
— Оръжието ми е тук — отвърна Мусаши, като допря лявата си ръка до дръжката на сабята.
— Със сабя ли ще се биете?
Единственият отговор на Мусаши бе една крива усмивчица в ъгълчето на устата. Вече бяха стигнали дотам, че не можеше да си позволи да пилее дъха си в говорене.
Майката на Гоносуке седна под лиственицата, прилична на някой каменен Буда.
— Не се бийте още. Чакайте! — обади се тя.
Двамата мъже стояха, вперили поглед един в друг, без дори най-малко да помръдват, и никой изглежда не я чу. Тоягата на Гоносуке дебнеше под ръката му сгоден миг да нанесе удар, все едно е поела всичкия въздух над платото и се готви да го изхвърли в един удар. С ръка, залепена за долната страна на дръжката на сабята, Мусаши сякаш пронизваше с поглед тялото на противника си. Вътрешно битката вече бе започнала — окото може да нанесе на човек по-тежки рани от сабята или тоягата. След като това око е направило първия прорез, другото оръжие може без усилие да влезе.
— Чакайте! — извика отново майката.
— Какво има? — попита Мусаши, като отскочи пет-шест лакти назад, на безопасно разстояние.
— С истинска сабя ли се биете?
— По начина, по който се сражавам, няма разлика дали използвам дървена или истинска сабя.
— Аз не се опитвам да ви спра.
— Искам да съм сигурен, че сте ме разбрали. Сабята, дървена или желязна, е една. В истинския двубой няма половинчатости. Единственият начин да избегнеш опасността е да избягаш.
— Съвършено прав сте, но на мен ми хрумна, че в двубой от такава важност трябва тържествено да обявите имената си. И двамата срещате сега противник, с равен на който ще се сблъскате твърде рядко. След като битката свърши, вече ще е много късно.
— Истина е.
— Гоносуке, представи се ти пръв.
Гоносуке тържествено се поклони на Мусаши.
— Казват, че наш далечен праотец е Какумьо, който се сражавал под знамето на великия воин от Кисо — Минамото но Йошинака. След смъртта на Йошинака, Какумьо станал следовник на светеца Хонен и е възможно ние да сме от едно и също семейство с него. Предците ни от векове са живели в околността, но поколението на моя баща преживя един срам, който няма да ви описвам. В нещастието си отидох заедно с моята майка в светилището Онтаке и дадох писмен обет да възстановя нашето добро име, като следвам Пътя на самураите. При бога на светилището Онтаке придобих умението си да боравя с тоягата. Наричам това стил „мусо“, ще рече — „стил на видението“, тъй като той ми бе разкрит в едно откровение пред светилището. Хората ме наричат Мусо Гоносуке.
Мусаши отвърна на поклона му.
— Моето семейство произлиза от Хирата Шоген, чийто дом бил разклонение на Акамацу в Харима. Единствен син съм на Шимен Мунисай, обитател на селото Миямото в Мимасака. Нямам близки сродници и съм посветил живота си на Пътя на меча. В случай, че падна от тоягата ви, няма нужда да се грижите за моите останки.
Той се върна в положение за бой и извика:
— Внимание!
— Внимание!
Старицата сякаш едва дишаше. Опасността не само не бе застигнала нея и Гоносуке изневиделица, а тя стори всичко, за да я намери и нарочно изложи сина си пред лъскавата сабя на Мусаши. Такава постъпка би била немислима за някоя обикновена майка, но тя бе изцяло уверена, че е направила това, което трябва. Сега седеше тържествено вдървена, с леко приведени напред рамене и чинно поставени една върху друга на коляното ръце. Тялото й на пръв поглед изглеждаше дребно и съсухрено; трудно би било да се повярва, че е родила няколко деца, от които не е погребала само едно и че е изтърпяла безбройни изпитания, за да направи от това едничко оцеляло дете боец.