— Ударих го с тъпото на сабята — каза Мусаши, като се обърна към нея. Тъй като тя изглежда не го разбра, допълни: — Донесете му малко вода. Не е ранен тежко.
— Какво? — извика недоверчиво старицата.
Като видя, че по сина й няма кръв, тя несигурно отиде до него и обгърна с ръце тялото му. Повика го по име, донесе му вода и после почна да го люлее, докато той накрая дойде на себе си.
Няколко минути Гоносуке гледа с празен поглед към Мусаши, после отиде при него и се поклони, допирайки чело в земята.
— Простете — каза той просто. — Вие сте прекалено добър за мен.
Мусаши, сякаш събуден от някакъв унес, го улови за ръката и попита:
— Защо говорите така? Не вие загубихте, а аз. — Той разтвори отпред кимоното си. — Погледнете тук. — Посочи едно зачервено място, където го бе ударила тоягата. — Още само малко и щях да съм мъртъв.
Гласът му потрепери от стъписване, понеже истината бе, че още не можеше да си представи кога и как е получил тази рана.
Гоносуке и майка му впериха очи в червенината, но не казаха нищо.
Мусаши затвори кимоното и попита старата жена защо предупреди сина си за хълбоците. Да не е забелязала в неговата стойка нещо погрешно или опасно?
— Е, аз не съм познавач на тези работи, но докато го гледах как влага цялата си сила, за да сдържа вашата сабя, ми се стори, че пропуска една друга възможност. Не можеше да настъпи, не можеше да отстъпи и беше превъзбуден. Забелязах обаче, че ако просто приклекне и остави ръцете си както са, краят на тоягата от само себе си ще ви удари в гърдите. Тогава не осъзнах всъщност, че говоря на глас.
Мусаши кимна. Сметна се за щастлив, че получи този полезен урок, без да се налага да плати с живота си. Гоносуке също слушаше почтително — и за него това несъмнено бе ново откритие. Преживяното преди малко не бе мимолетно откровение, а пътуване до границата между смъртта и живота. Майка му, зърнала го на ръба на гибелта, му даде сега урок как може да пази живота си.
След години, когато Гоносуке създаде своя школа и се прочу надлъж и нашир, той записа похвата, открит от майка му при горните обстоятелства. Макар доста надълго да описа предаността на своята родителка и срещата с Мусаши, се въздържа да отбележи, че е спечелил. Напротив, до края на своя живот продължи да казва на хората, че е загубил и че това поражение е било за него безценен урок.
След като пожела всичко добро на майката и сина, Мусаши продължи от Иноджигахара до Камисува, без да съзнава, че го следва един самурай, който разпитваше всички коняри в крайпътните станции, както и други пътници, дали не са го виждали по пътя.
Любов за една нощ
Контузията на Мусаши бе болезнена, затова, вместо да се застоява в Камисува и да разпитва там за Оцу и Джотаро, той тръгна към топлите извори при Шимосува. Градът, разположен на бреговете на езерото Сува, бе доста голям — къщите само на обикновените граждани наброяваха над хиляда.
В странноприемницата, която обслужваше даймио, банята бе под покрив, но иначе басейните покрай пътя бяха открити и на разположение на всеки, който иска да ги ползва.
Мусаши закачи дрехите и сабята си на едно дърво и се отпусна в изпускащата пара вода. Докато разтриваше подутината от дясната страна на корема си, опря глава на някакъв камък на ръба на басейна, притвори очи и се наслаждаваше на леко опияняващото, приятно усещане на спокойствие. Слънцето клонеше към залез и от повърхността на езерото се вдигаше червеникава мъгла, която се виждаше оттук между рибарските къщи покрай брега.
Между басейна и пътя, където хора и коне сновяха с обичайната глъч и шумотевица, имаше една-две малки зеленчукови лехи. Пред някакъв дюкян, продаващ масло за лампи и други стоки, един самурай си купуваше сламени сандали. След като избра подходящ чифт, той седна на столче, свали старите и си върза на нозете новите.
— Трябва да сте чували — обърна се към продавача, — за станалото под големия бор при Ичиджоджи, край Киото. Един ронин предизвикал съвсем сам целия дом Йошиока и се бил с рядка за наше време храброст. Убеден съм, че е минал оттук. Сигурен ли сте, че не сте го виждал?
Въпреки целия си интерес, самураят изглежда знаеше малко за мъжа, когото търси — не можеше да каже нито на колко е години, нито как би могло да е облечен. Разочарован от получения отрицателен отговор, той, докато свършваше с връзването на сандалите си, на два или три пъти повтори:
— Трябва някак си да го намеря.
Самураят, около четиридесетгодишен, бе добре облечен и загорял от слънцето на пътя. Косата по слепоочията му стърчеше покрай връзките на сламената шапка, а суровото изражение на лицето подхождаше на неговото мъжествено телосложение. Мусаши предположи, че тялото му има белези и кожата му е загрубяла от дълго носене на доспехи. „Не си спомням да съм го виждал някъде преди, помисли си. Щом обаче обикаля и разправя за школата Йошиока, може да е някой от тамошните ученици. В това училище имаше толкова много ученици — поне някои трябва да са сърцати. Сигурно кроят нов заговор за отмъщение.“