Геки млъкна и зачака отговор, но не последва друго освен едно едва разбираемо:
— Ясно.
Като всеки друг, Мусаши съзнаваше дълбоките политически промени, настъпили след битката при Секигахара. При все това никога не се бе замислял върху действията на различните даймио, които поддържаха Осака, върху не дотам благовидните подбуди на рода Токугава или върху отношението, което имаха към властта могъщите господари от покрайнините като Дате и Шимадзу. Всичко, което знаеше за Дате, бе, че владенията му по официални данни давали годишен приход от три милиона крини ориз, но в действителност навярно дават пет милиона, както спомена и Геки.
— Два пъти всяка година — продължи Геки, — господарят Дате праща припаси от нашите владения на господаря Коное в Киото, който да ги поднесе на Императора. Никога не е пропускал да стори това, дори по време на война. Ето защо ходих в Киото.
— Крепостта Аоба е единствената в страната, където нарочна стая е запазена за Императора. Малко вероятно е, разбира се, тя някога да бъде използвана, но господарят Дате така или иначе я отдели за него и я направи с дърво, взето от стария Императорски дворец, когато го престрояваха. Нареди да донесат дървото с лодка от Киото в Сендай.
— И нека ви разкажа за войната в Корея. През време на похода там Като, Кониши и други военачалници се надпреварваха за лична слава и победи. Но не и господарят Дате. Вместо герба на собственото си семейство той носеше знака на изгряващото слънце и на всички говореше, че никога не би повел хората си в Корея заради славата на своя собствен род или на Хидейоши. Тръгнал е от любов към самата Япония.
Докато Мусаши внимателно слушаше, Геки се увлече в своя монолог, описа господаря си с най-бляскави думи и увери Мусаши, че бил ненадминат в своята неотклонна преданост към отечеството и Императора.
За известно време забрави за пиенето, но внезапно погледна надолу и каза:
— Сакето изстина.
Плесна с ръце да повика прислужницата и се накани да поръча още.
— Пих повече от достатъчно — прекъсна го бързо Мусаши. — Ако не възразявате, сега по-скоро бих искал малко ориз и чай.
— Вече? — промърмори Геки.
Остана явно разочарован, но от уважение към госта каза на момичето да донесе ориза.
Докато се хранеха, той продължи да говори. Впечатлението, което Мусаши си състави за явно преобладаващия сред самураите от владенията на господаря Дате дух бе, че поотделно и като цяло те взимат много присърце Пътя на самураите и възпитават себе си в съответствие с този Път.
Пътят бе познат от древни времена, когато се беше зародило военното съсловие, но сега неговите нравствени ценности и повели бяха малко повече от блед спомен. През време на безпорядъчните междуособици от петнадесети и шестнадесети век, нравите на бойците бяха покварени, ако не и напълно занемарени и сега едва ли не всеки, който може да борави със сабя или да пусне стрела от лък, биваше смятан за самурай, без оглед на предаността — или липсата на преданост, — които той показва по отношение на Пътя.
Самозваните самураи от ново време често бяха хора с по-недостоен нрав и по-долни страсти, отколкото простите селяни и градски жители. Нямаха нищо, с което да спечелят уважението на по-нископоставените от тях, освен мускули и умение в боя. Тези хора в крайна сметка бяха обречени. Малцина от даймио бяха в състояние да видят това и само една шепа от по-високопоставените васали на родовете Токугава и Тойотоми замисляха да създадат нов Път на самураите, който да стане основа на силата и благоденствието на страната.
Мислите на Мусаши се върнаха към годините, когато бе затворен в крепостта Химеджи. Такуан, който си спомни, че господарят Икеда има в своята библиотека препис на „Нучийо Шушин-кан“ от Фушикан, я взе оттам за Мусаши, за да я изучи. Фушикан бе писателското име на прославения пълководец Уесуги Кеншин; в книгата си той бе записал напътствия за ежедневното военно обучение на своите главни васали. От нея Мусаши не само научи за личните дела на Кеншин, а и разбра също защо Кеншиновото владение в Ечиго се е прочуло в цялата страна с богатството и военната доблест на служителите си.