Един от работниците се озърташе в тъмното и веднага щом видя Мусаши, му извика и изтича малко надолу по стълбите.
— Радвам се, че ви намирам, господине — каза той. — Имам новини за единия от хората, които търсите.
— О? — След като току-що се бе упреквал за простодушието си, Мусаши остана удивен, но и благодарен да узнае, че не всички на този свят са измамници. — Какво ще рече „единия“ — момчето или жената?
— Момчето. То е заедно с Дайдзо от Нарай и аз открих къде е сега Дайдзо или поне накъде е тръгнал.
— И къде ще да е това?
— Не ми се стори, че онази паплач, с която бях днес сутринта, ще изпълни обещанието си. Те целият ден играха комар, но на мен ми стана мъчно за вас. Тръгнах от Шиоджири към Себа и разпитвах всички, които срещнех по пътя. Никой не знаеше нищо за момичето, но от прислужницата в хана, където обядвах, чух, че днес към пладне Дайдзо бил минал през Сува на път за прохода Вада. Каза, че с него имало някакво момченце.
Мусаши се почувства неудобно и доста тържествено каза:
— Голяма добрина сте имали да ме известите за това.
Извади кесия, като знаеше, че тя съдържа само колкото да плати за собствената си вечеря. За миг се поколеба, но като си помисли, че честността не бива да остава невъзнаградена, даде на работника своята последна монета.
Доволен от възнаграждението, мъжът вдигна парите в знак на благодарност към челото си и щастлив си тръгна.
Докато гледаше как парите му се отдалечават по пътя, Мусаши реши, че ги е използвал за по-достойна цел от това да напълни стомаха си. Може би работникът, след като научи, че порядъчните постъпки могат да носят полза, ще излезе утре на пътя и ще помогне на някой друг странник.
Вече бе тъмно, но Мусаши реши, вместо да спи под стряхата на някоя селска къща, по-добре да прекоси прохода Вада. Ако пътува цяла нощ, би трябвало да настигне Дайдзо. Тръгна напред, повторно предвкусвайки удоволствието да бъде сам нощем на пустия път. Нещо в това го привличаше. Докато броеше крачките си и се вслушваше в мълчаливия глас на небесата горе, можеше да забрави всичко и да се радва на собственото си съществуване. Когато бе заобиколен от навалица, духът му често му се струваше натъжен и откъснат от хората, а сега го усети жив и бодър. Можеше хладно и безпристрастно да поразсъждава върху живота и дори да оценява себе си, както би оценил някой напълно чужд човек.
Малко преди полунощ бе отвлечен от своите размишления от някаква светлина в далечината. Откакто пресече моста над река Очиай, вървеше все нагоре. Единият проход вече бе зад гърба му; другият — при Вада — се чернееше напред под звездното небе, а зад него оставаше дори по-високия превал при Даимон. Светлината бе в някакво ниско място, успоредно на двете била.
„Прилича на голям огън, помисли си и за първи път от часове усети болезнен пристъп на глад. Може да ме пуснат да си изсуша ръкавите и да ми дадат малко каша или нещо друго.“
Щом се приближи, видя, че това не е огън на открито, а светлината от една малка крайпътна чайна. Имаше четири-пет коневръза, но коне не се виждаха. Изглеждаше невероятно в този час на такова място да има някой, но все пак Мусаши долавяше, смесен с пращенето на огъня, шум от дрезгави гласове. Няколко минути остана колебаещ се под стряхата. Ако бе селска или дърварска хижа, нямаше да има угризения да помоли за подслон и нещо останало за ядене, но това тук бе място за делови хора.
Мирисът на храна разпали глада му повече от всякога. Топлият пушек го обгърна и той не успяваше да се откъсне от него. „Е, ако им обясня в какво положение съм, може вместо заплащане да приемат статуята.“ „Статуята“ беше малкият образ на Канон, който бе изрязал от дървото на една стара слива.
Щом нахълта в чайната, стреснатите посетители прекъснаха разговора си. Вътрешността бе проста — пръстен под, в средата с огнище и комин, около които се бяха скупчили трима мъже на ниски столчета. В едно гърне вреше смес от глиганско месо и едра ряпа. В жаравата се грееше съд със саке. Съдържателят бе застанал с гръб към тях, режеше туршия и добродушно бъбреше нещо.
— Какво искате? — попита един от посетителите — човек с остър поглед и дълги бакенбарди.
Твърде гладен, за да го чуе, Мусаши подмина мъжете и като приседна на ръба на едно от столчетата, се обърна към стопанина:
— Дайте ми бързо нещо за ядене. Ориз и туршия ще стигнат. Каквото и да е.
Мъжът отля малко от яхнията върху паничка със студен ориз и я постави пред него.
— Смятате да пресечете тази нощ прохода ли? — попита той.
— А-ха — промърмори Мусаши, вече докопал някакви клечки за ядене и с наслада нахвърлил се върху храната. След втората хапка попита: — Знаете ли, дали един мъж на име Дайдзо — живее в Нарай — е минавал днес следобед оттук на път за прохода? С него има едно малко момче.