Вече неспособен да поддържа заблуждението, че парите ги няма, Мусаши пъхна за по-сигурно кесията в пояса си.
После, въпреки поканите да поостане още малко, нарами торбата и излезе навън в нощта. След като се бе нахранил и възстановил силите си, пресметна, че до изгрев-слънце ще може да стигне прохода Даимон. Денем би видял наоколо изобилие от планински цветя — алпийски рози, тинтява, диви хризантеми, — но нощем в огромното море на мрака можеше да различи само легналата над земята подобна на памук мъгла.
Беше на около четвърт час път от чайната, когато един от мъжете, които видя там, го спря с думите:
— Чакайте! Забравихте си нещо. — Като настигна Мусаши, мъжът запъхтян додаде: — Ама бързо ходите! След като си тръгнахте, намерих тези пари и ви ги нося. Ваши трябва да са.
Той протегна към него една сребърна монета, която Мусаши отказа с думите, че положително не е негова. Мъжът настояваше, че е.
— Трябва да се е търколила в ъгъла, когато си изпуснахте кесията.
Тъй като не беше преброил парите, Мусаши нямаше възможността да докаже, че човекът не е прав. С няколко думи за благодарност взе среброто и го мушна в ръкава на кимоното си. По някаква причина обаче никак не се трогна от тази проява на честност.
Макар да бе свършил работата си, мъжът продължи да върви редом с Мусаши и започна да бъбри.
— Може би не бива да ви питам, но при някой известен учител ли изучавате саблен бой?
— Не. Сам се обучавам.
Вялият отговор не успя да обезсърчи мъжа, който обяви, че също бил по-рано самурай и допълни:
— Понастоящем съм принуден да живея тук в планините.
— Нима?
— А-ха. Както и другите двама. Всички бяхме самураи. Сега си изкарваме хляба със сечене на дърва и събиране на билки. Като дракона от пословицата сме, дето чака в езерото да удари неговия час. Не мога да се правя на Сано Гендзаемон, обаче когато му дойде времето, ще хвана старата си сабя, ще си сложа изтърканите доспехи и ще ида да се бия за някой прочут даймио. Само чакам този ден да дойде!
— Вие за Осака или за Едо сте?
— Без значение. Главното е да си на нечия страна, иначе ще си пропилея живота в този пущинак.
Мусаши учтиво се усмихна.
— Благодаря, че ми донесохте парите.
После, в опит да се откачи от човека, закрачи с широки, бързи крачки. Мъжът продължаваше да ходи редом с него. При това постоянно се доближаваше към лявата страна на Мусаши — действие, което всеки опитен боец би взел за подозрително. Вместо обаче де разкрива своето безпокойство, Мусаши не направи нищо да се защити отляво и се остави съвсем открит.
Мъжът започна да се държи все по-приятелски.
— Мога ли да ви предложа нещо? Ако желаете, защо не дойдете да пренощувате у нас? След прохода Вада ви остава още и Даимон. До сутринта може и да стигнете, но е много стръмно — пътят е труден за някой, който не познава този край.
— Благодаря. Мисля, че ще се възползвам.
— Така и трябва. Единственото е, че няма нищо какво да ви предложим за храна или забавление.
— Ще се радвам, ако има къде да ме сложите да легна. Къде е домът ви?
— На около половин час встрани наляво и още малко нагоре.
— Вие настина живеете навътре в планината, а?
— Както ви казах, докато му дойде времето, сме се притаили — събираме билки, ловуваме, такива неща. Живея заедно с останалите двама души.
— Като стана дума, сега те къде са?
— Сигурно още пият. Всеки път като идем на онова място и те се напиват, та накрая трябва да ги влача до вкъщи. Тази вечер реших просто да ги оставя… Внимавайте! Там е много стръмно — долу тече поток. Опасно е.
— Ще пресичаме ли потока?
— Да. Тук е тесен и точно под нас има прехвърлено едно дърво. След като пресечем, тръгваме надясно и ще се качим нагоре по брега.
Мусаши усети, че мъжът се е спрял на едно място, но не погледна назад. Намери дървото и тръгна по него. Миг по-късно мъжът се метна напред и вдигна края на ствола, опитвайки се да хвърли Мусаши във водата.
— Какви ги вършите?
Викът дойде отдолу, но непознатият вирна глава от изненада. Мусаши, който бе очаквал коварния ход, вече беше скочил от дървото и леко като птичка се бе приземил върху един голям камък. Стреснатият нападател пусна дървото в потока. Преди завесата от пръски да се е слегнала, Мусаши вече бе скочил отново на брега и посякъл противника си. Всичко стана така бързо, че този дори не видя кога Мусаши извади сабята.
Трупът се сгърчи за миг-два, преди да застине в неподвижност. Мусаши не го удостои дори с поглед. Вече повторно бе заел стойка, готов за следващото нападение — беше сигурен, че такова ще последва. Докато се готвеше да го посрещне, косата му настръхна като перата по орлова глава.