Настъпи кратка тишина, след която се чу трясък, достатъчно силен да разцепи клисурата на две. Изстрелът дойде като че ли някъде от отсрещната страна. Мусаши приклекна и добре премерената сачма изсвистя там, където допреди малко бе тялото му и заседна във високия бряг зад него. Паднал, сякаш е ранен, той хвърли поглед към другата страна, където зърна във въздуха като светулки да хвъркат червени искри. Едва успя да различи две предпазливо пълзящи напред сенки.
Пречистващ огън
Здраво стиснал със зъби искрящия фитил, мъжът се приготви отново да стреля с мускета си. Съучастникът му се сви долу и като се напрегна да види в далечината, прошепна:
— Мислиш ли, че няма опасност?
— Сигурен съм, че го улучих от първия път — дойде уверен отговор.
Двамата запълзяха предпазливо напред, но едва бяха стигнали края на брега, когато Мусаши със скок се изправи. Онзи с пушката си пое шумно дъх и стреля, но загуби равновесие и куршумът хвръкна нахалост някъде към небето. Докато ехото отекваше в клисурата, двамата мъже от чайната побягнаха по пътеката.
Внезапно единият се спря на място и изрева:
— Чакай! За какво бягаме? Ние сме двама, той — само един. Аз ще му изляза, ти може да ме подкрепяш.
— С теб съм! — викна притежателят на мускета, като пусна фитила и насочи приклада на оръжието срещу Мусаши.
Двамата определено бяха нещо повече от обикновени главорези. Мъжът, когото Мусаши взе за по-главния, боравеше със сабята си с истинско умение, но при все това не беше по мярката на Мусаши, който с един замах на своето оръжие прати и двамата във въздуха. Мъжът с пушката, разполовен от рамото до кръста, падна мъртъв на земята и горната част на тялото му остана да виси над брега като окачена на конец. Другият мъж, хванал ранения си лакът, побягна нагоре по склона с Мусаши по петите си. Зад него се вдигаха и падаха пръски от земя и камъчета.
Клисурата, известна като долината Буна, бе разположена по средата между проходите Вада и Даимон и беше взела името си от буковете, с които като че цялата бе изпълнена. На най-високото място стоеше една необичайно голяма планинска хижа, обградена от дървета и самата грубо стъкмена от дъбови стволове.
Разбойникът бързо се завтече към едно малко пламъче от факла и извика:
— Угасете светлините!
Някаква жена закри с ръкав пламъка и възкликна:
— Ама ти… О! Целият си в кръв!
— М-мълчи, глупачке! Угаси светлините, вътре също!
Бе така задъхан, че думите едва излизаха от устата му. След един последен поглед назад се понесе покрай жената. Тя духна факлата и се спусна подире му.
Докато Мусаши стигне до хижата, никъде не се виждаше и проблясък от светлина.
— Отворете! — ревна той.
Беше възмутен не от това, че го взеха за глупак, нито пък от подлото нападение, а понеже хора като тези ежедневно вредяха на невинни пътници.
Би могъл да разбие дървените кепенци, но вместо да напада отпред, което щеше да остави гърба му опасно открит, предпазливо остана на разстояние от четири-пет лакти.
— Отворете!
Като не получи отговор, вдигна най-големия камък, който успа да хване и го метна към кепенците. Удари процепа между двете крила. Мъжът и жената едновременно политнаха назад към вътрешността на къщата. После някъде отдолу изхвръкна една сабя, следвана от мъжа, който пълзеше на колене. Той бързо стана и отстъпи навътре в къщата. Мусаши се метна напред и го хвана отзад за кимоното.
— Не ме убивайте! Простете ми! — замоли Гион Тоджи с плачлив глас, напълно подхождащ на дребен крадльо.
Скоро той отново беше на крака и се опитваше да намери слабото място на Мусаши. Този отбиваше поред неговите удари, но когато настъпи, за да притисне противника си, Тоджи събра всички сили, изтегли своята къса сабя и силно замахна. Като избягна ловко острието, Мусаши улови Гион, нададе презрителен вик и с трясък го метна в съседната стая. Някой от крайниците на Тоджи удари окачалката за котела и бамбуковият прът с шумен пукот се счупи. От огнището като вулканичен облак се вдигна бяла пепел.
Дъжд от хвърчащи през пушека и пепелта предмети задържа Мусаши на разстояние. Щом пепелта се уталожи, той видя, че негов противник вече не е главатарят на разбойниците, който се бе проснал възнак край стената. Жената, между проклятията, които сипеше, хвърляше по Мусаши всичко, което успее да докопа — капаци на съдове, подпалки, метални пръчици за хранене, чаени купички.
Мусаши се метна напред и бързо я затисна към пода, но тя успя да изтегли от косата си една игла и да го мушне с нея. Щом стъпи с крак върху китката й, тя изскърца със зъби, после с яд и отвращение извика към припадналия Тоджи: