— Ти нямаш ли гордост? Как може да загубиш от никаквец като този?
Като чу гласа, Мусаши рязко си пое дъх и я пусна. Тя скочи на крака, сграбчи късата сабя и се хвърли срещу него.
— Спрете, госпожо — каза Мусаши.
Стресната от неочаквано любезния тон, жената се спря и с отворена уста го изгледа.
— Я, че… това е Такедзо!
Предчувствието му се оправда. Освен Осуги, единствената жена, която още би го наричала с неговото детинско име, бе Око.
— Наистина е Такедзо — възкликна тя. Гласът й стана сладникаво гальовен. — Сега се казваш Мусаши, нали така? Доста голям майстор на сабята си станал, а?
— Какво правиш на място като това?
— Срам ме е да ти кажа.
— Този мъж, дето лежи там, съпруг ли ти е?
— Ти трябва да го познаваш. Това е, каквото е останало от Гион Тоджи.
— Това ли бил Тоджи? — промълви Мусаши.
В Киото беше чувал що за измамник бил Тоджи, как прибрал събраните за разширение на училището пари и тайно избягал заедно с Око. При все това, докато гледаше човешкото подобие до стената, не можеше да не изпита към него съжаление.
— По-добре се погрижи за него — каза. — Ако знаех, че ти е съпруг, нямаше да съм толкова груб.
— Ох, ще ми се да пропълзя в някоя дупка и да се скрия — изхленчи Око.
Тя отиде при Тоджи, даде му малко вода и когато той започна да се съвзема, му каза кой е Мусаши.
— Какво? — простена той хрипливо. — Миямото Мусаши ли? Онзи, дето… Ох, ужас!
Покри лицето си с ръце и отчаяно се сви на две.
Забравил гнева си, Мусаши се остави да го приемат сега като почетен гост. Око помете пода, оправи огнището, сложи нови съчки и загря малко саке.
Подаде му една чаша и в съответствие с правилата за добро държание се обърна към него:
— Не можем нищичко да ви предложим, но…
— В чайната се наядох достатъчно — отвърна любезно Мусаши. — Моля ви, не си правете въобще труда.
— О, надявам се да можете да хапнете от това, което съм сготвила. От толкова време не сме се виждали.
След като закачи един съд с яхния над огъня, Око седна до него и му наля саке.
— Това ми напомня за едно време при връх Ибуки — отбеляза дружелюбно Мусаши.
Беше излязъл силен вятър и макар кепенците отново да бяха захванати по местата си, проникна през разните цепнатини и започна да разнася дима, който се вдигаше от огнището към покрива.
— Моля ви, не ми напомняйте за това — каза Око. — Но кажете, чувал ли сте нещо за Акеми? Имате ли някаква представа къде е тя?
— Чувах, че прекарала няколко дни в странноприемницата на връх Хиеи. Тя и Матахачи бяха намислили да отидат в Едо. Изглежда, че е избягала с всичките му пари.
— О? — възкликна разочарована Око. — И тя значи.
Втренчи се в пода, натъжена от сравнението между живота на дъщеря си и своя.
Щом дойде достатъчно на себе си, Тоджи се присъедини към тях и започна да моли Мусаши да му прости. Действал, призна си, без да мисли и сега горчиво съжалявал за това. Щял да дойде ден, увери той своя гост, когато пак ще стане известен като същия Гион Тоджи, когото светът знаел отпреди.
Мусаши си замълча, тъй като не му се искаше да казва, че изглежда поначало няма голяма разлика между Тоджи — самурая и Тоджи — разбойника. Ако обаче неговият домакин се завърнеше като воин в обществото, от това пътищата щяха да станат много по-сигурни за хората.
Леко разнежен от сакето, той се обърна към Око:
— Смятам, че би било разумно да се откажете от този опасен живот.
— Съвсем прав сте, но естествено, не сама съм избрала това съществуване. Щом напуснахме Киото, се канехме да си опитаме щастието в Едо. В Сува обаче Тоджи захвана да играе комар и загуби всичко, което имахме — парите за път дори. Сетихме се за търговията с мокса, та започнахме да събираме билки и да ги продаваме в града. Ох, дотук ми е дошло от неговите планове за бързо забогатяване. Тази нощ ми е последната тук.
Както обикновено, след няколкото чашки в гласа й се промъкна кокетна нотка. Започваше да прилага своите женски хитрини.
Око бе жена на средна възраст, още опасна. Домашната котка ще подскача доволно на коленете на своя стопанин, докато я хранят добре и се грижат за нея, но пуснете я на воля в планината и преди да се опомните тя вече ще броди нощем със светнали очи, готова да се нагости с някой труп или да откъсне жива плът от някой повален от болест край пътя пътник. Око беше досущ такава.
— Тоджи — обърна се тя любвеобилно, — според Такедзо Акеми тръгнала за Едо. Не можем ли и ние да идем там и да заживеем отново малко по-човешки? Ако намерим Акеми, сигурна съм, че ще можем да измислим някоя доходоносна работа.