— Е, може и така да стане — беше вялият отговор.
Тоджи умислено бе обгърнал с ръце колената си; може би загатнатото — да търгуват с тялото на Акеми — се оказа твърде грубо дори и за него. Живял с тази хищна жена, той започваше да изпитва същите съжаления като Матахачи.
На Мусаши изражението на лицето на Тоджи се стори жалко. То му напомни за Матахачи. С потръпване си спомни как самият той на времето бе притеглен от чара на Око.
— Око — обади се Тоджи, като вдигна глава, — не остава много до съмване. Мусаши навярно е уморен. Защо не му постелеш в задната стая, та да може да си почине малко?
— Да, разбира се — Тя изгледа косо Мусаши с весел пиянски поглед и добави: — Ще трябва да внимаваш, Такедзо. Там отзад с тъмно.
— Благодаря. Малко сън ще ми е от полза.
Последва я през един тъмен коридор до задната част на къщата. Стаята приличаше на пристроена. Крепеше се на греди и се вдаваше над долината, на височина от около седемдесет лакти над реката долу. Въздухът бе влажен от мъглата и носещите се от един водопад пръски. Всеки път, щом стоновете на вятъра се засилеха, стаичката се разлюляваше като лодка.
Око се отдалечи по тесните дъсчици, които покриваха пода в откритото преддверие на стаята с огнището.
— Той легна ли си? — попита Тоджи.
— Струва ми се — да — отвърна тя, като коленичи до него. После прошепна в ухото му: — Какво се готвиш да правиш?
— Иди повикай останалите.
— Продължавате ли?
— При всички случаи! Не е само въпрос до парите. Убия ли това копеле, ще съм отмъстил за дома Йошиока.
Око запретна полите на кимоното си и излезе. Под беззвездното планинско небе тя се забърза, облъхвана от черния вятър като някаква призрачна котка. Дългата й коса се вееше след нея.
Скришните места в планината бяха обитавани не само от птици и зверове. Докато обикаляше, Око се свърза с повече от двадесет мъже, всички от разбойническата дружина на Тоджи. Приучени на нощни нападения, те по-тихо от плаващи листа се понесоха към едно място точно пред хижата.
— Само един ли е?
— Самурай ли?
— Пари има ли?
Проведеният шепнешком разговор бе придружаван от обяснителни движения на ръцете и очите. Неколцина от мъжете, хванали мускети, кинжали и копия, каквито използват ловците на диви свине, заобиколиха задната стая. Около половината слязоха в долината, докато двама се спряха по средата на склона, точно под помещението.
Подът вътре бе покрит с тръстикови рогозки. Покрай едната стена имаше грижливо струпани на купчинки сушени билки и сбирка от хаванчета и други принадлежности, използвани за направа на лекарства. На Мусаши приятният мирис на билките се стори успокояващ — сякаш го приканваше да затвори очи и да заспи. Усети тялото си отпуснато и морно. Беше обаче премного предпазлив, за да се отдаде на сладостното изкушение.
Съзнаваше, че се готви нещо. Събирачите на билки в Мимасака никога нямаха подобни помещения за склад — техните винаги бяха разположени далеч от влагата и листака, където тя се събира. На мътната светлина на една малка лампа, оставена до възглавницата му, Мусаши различи и нещо друго, което го разтревожи. Около металните скоби, които придържаха стените на стаята, имаше множество дупки от гвоздеи. Забеляза също оголени места по дървото, които по-рано трябва да са били покрити от други дъски.
По устните му се появи лека усмивка, но не се и помръдна.
— Такедзо — извика тихо Око. — Спиш ли? — Тя внимателно плъзна шоджито настрана, пристъпи на пръсти към постелята и сложи до главата му един поднос. — Ще ти оставя малко вода — каза.
Той с нищо не издаде, че е буден.
— Всичко наред ли е? — прошепна й Тоджи, щом тя се върна в самата хижа.
— Здраво е заспал — отвърна тя и за да бъде по-ясна, сама затвори очи.
С доволен вид, Тоджи бързо излезе навън, отиде зад постройката и размаха един запален пушечен фитил, при което мъжете долу издърпаха подпорите изпод стаята и я пратиха с грохот долу в долината — с все стените, скелета, гредите на покрива и всичко останало.
С тържествуващ рев останалите наскачаха от своите скривалища и се спуснаха надолу към брега. Следващата стъпка щеше да е да измъкнат измежду дърветата трупа и вещите на жертвата. След това съвсем просто щеше да е да съберат парчетата и наново да сглобят стаята.
Разбойниците се метнаха в купа от дъски и пръти като нахвърлящи се на кокали кучета.
— Намерихте ли тялото? — попитаха останалите, които идваха отгоре.
— Не, не сме още.
— Трябва тук някъде да е.
— Може при падането да се е ударил в скала или нещо такова и да е отскочил настрана — извика дрезгаво Тоджи. — Огледайте навсякъде наоколо.