Камъните, водата, дърветата и растенията в долината се обагриха в яркочервено. С възгласи на изненада Тоджи и хората му вдигнаха погледи към небето. На седемдесет лакти над тях от вратите, прозорците, стените и покрива на хижата излизаха ярки пламъци. Цялата се бе превърнала в голямо огнено кълбо.
— Бързо! Побързайте! Връщайте се горе!
Пронизителният вик дойде от Око. Напомняше вой на полудяла.
Докато мъжете се изкатерят по урвата, пламъците бяха лумнали от вятъра. Беззащитна срещу дъжда от искри и жар, Око стоеше здраво вързана за ствола на едно дърво.
До един останаха като поразени. Нима Мусаши се е измъкнал? Как? Как би могъл въобще да надхитри всички тях?
Тоджи загуби самообладание и дори не прати своите хора да преследват беглеца. Беше чувал за Мусаши достатъчно, за да знае, че те никога няма да го хванат. Разбойниците обаче по собствен почин бързо образуваха отряди за издирване на врага и се пръснаха във всички посоки.
Не намериха и следа от Мусаши.
Игра с огъня
За разлика от другите главни пътища, покрай пътя Кошу, който свързваше Шиоджири и Едо през областта Кай, нямаше дървета. Използван през шестнадесето столетие за военни съобщения, той бе лишен и от такава мрежа странични пътища като около Накасендо и едва напоследък бе обявен за главен път.
За тръгналите от Киото за Осака пътници най-неприятно бе отсъствието на добри странноприемници и гостилници. Една молба за сух обяд надали би довела до нещо по-апетитно от сплескани оризови питки, увити в бамбукови листа или — даже по-непривлекателно — топки само от ориз в сушени листа от дъб. При все примитивната храна — не много различна навярно от времето на Фудживара, преди стотици години — местата за нощуване по селата гъмжаха от посетители, повечето пътуващи за Едо.
Над прохода Коботоке някаква група пътници бе спряла да си почине.
— Вижте, още няколко — възкликна един, говорещ за гледката, на която се наслаждаваха почти ежедневно — група леки жени, тръгнали от Киото за Едо.
Наброяваха около тридесет — някои по-стари, други — каращи двадесетте или в началото на тридесетте, и поне пет — към петнадесетгодишни. Заедно с десетината мъже, които се грижеха за тях и им прислужваха, те наподобяваха голяма челяд. В добавък имаха и няколко коня, натоварени с всичко — от плетени кошнички до дървени сандъци, високи един човешки бой.
Главата на „семейството“, един около четиридесетгодишен мъж, се обръщаше към момичетата:
— Ако от сламените сандали ви излизат мазоли, преобуйте се в дзори, но ги вържете здраво — да не се плъзгат насам-натам. И стига сте се оплаквали, че не сте можели повече да вървите. Вижте само децата, децата, които ходят по пътя!
По резкия тон беше ясно, че не му е леко да кара свикналите на уседнал живот свои питомки да продължават пътуването.
Мъжът, на име Шоджи Джинай, бе родом от Фушими и по произход самурай, по някакви свои си причини изоставил военното съществуване, за да стане съдържател на дом за разврат. Дарен с остър ум и изобретателност, той бе успял да си спечели покровителството на Токугава Иеясу, който често отсядаше в крепостта Фушими. Така не само се сдоби с позволение да пренесе своето заведение в Едо, но убеди също и много от колегите си в занаята да сторят като него.
Близо до билото на Коботоке, Джинай спря своя керван с думите:
— Още е малко раничко, но можем да обядваме сега.
Обърна се към Онао — старица, която изпълняваше длъжността на един вид квачка — и й нареди да раздаде храната.
Кошницата със сухия обяд бе надлежно разтоварена от единия кон и по няколко увити в листа оризови топки — раздадени на всяка от жените, които се пръснаха наоколо да отдъхнат. От праха, образувал по кожите жълта покривка, техните черни коси бяха почти побелели, при все че носеха широкополи пътни шапки и бяха вързали главите си с кърпи за ръце. Тъй като чай нямаше, храненето се оказа свързано с доста мляскане и шумно преглъщане. Нямаше и помен от женски чар или любовна тръпка. „Чии ръце ще прегърнат тази нощ това алено, алено цвете?“, изглеждаше тук съвсем неуместно.
— Ох, много е вкусно! — провикна се възторжено една от по-младите Джинаеви питомки. Каза го с такъв глас, че очите на майка й сигурно биха се просълзили.
Вниманието на две-три други се откъсна от обяда, за да се насочи към някакъв преминаващ млад самурай.
— Не е ли хубав? — прошепна една.
— Хм, не е лош — отвърна друга, с повече житейски опит.
— О, аз го познавам — намеси се трета. — На времето идваше при нас заедно с мъже от училището Йошиока.
— За кого говорите? — попита едно друго създание с похотлив поглед.