— За онзи младия, дето върви там със сабята на гърба.
Без да забелязва възхищението им, Сасаки Коджиро си пробиваше път през навалицата от носачи и товарни коне.
Един висок, закачлив глас го повика:
— Господин Сасаки! Погледнете насам, господин Сасаки!
Но тъй като много хора се казват Сасаки, той дори не се обърна.
— Вие с дългия перчем!
Веждите на Коджиро се стрелнаха нагоре и той рязко се завъртя.
— Дръжте си езика! — викна ядосано Джинай. — Ставате нелюбезни.
После вдигна поглед от обяда си и разпозна Коджиро.
— Я виж ти! — възкликна и бързо се изправи. — И това ако не е нашият приятел Сасаки! Накъде сте се упътил, ако мога да попитам?
— О, здравейте. Вие бяхте стопанинът на Сумия, нали така? Отивам в Едо. А вие? Изглежда, че направо сте тръгнали да се местите.
— Така си е. Местим се в новата столица.
— Нима? Смятате, че ще можете там да преуспеете ли?
— В застояли води нищо не вирее.
— Както се разраства Едо, мога да си представя, че има много работа за строители и майстори на пушки. Обаче изискани развлечения? Изглежда ми съмнително това вече да се търси много.
— Но грешите. Жените направиха Осака град, преди Хидейоши да е успял да се озърне.
— Може би, но в ново селище като Едо сигурно няма дори да успеете да си намерите подходяща сграда.
— Пак грешите. Управата е отделила едно мочурливо място, наречено Йошивара, за хора от моя занаят. Други като мен вече са почнали да го запълват, да прокарват улици и да строят къщи. Като се съди по всичко, доста лесно би трябвало да си намеря добро място на някоя главна улица.
— Искате да ми кажете, че Токугава раздават земя без пари ли? Ей така?
— Естествено. Че кой ще плаща за мочурище? Управата дори осигурява част от строителните материали.
— Разбирам. Нищо чудно, че всички изоставяте Киото.
— Ами вие? Или имате изгледи за място при някой даймио?
— О, не — нищо такова. Дори да ми предложат, нямаше да приема. Просто реших да видя какво става в Едо, понеже там се настани шогунът и това е мястото, откъдето в бъдеще ще се управлява страната. Естествено, ако ме поканят да стана един от военните учители на шогуна, бих могъл да приема.
Макар да не разбираше от саблен бой, Джинай умееше да преценява хората по вида им. Като реши, че най-добре ще е да не прави бележки по повод необузданата самоувереност на Коджиро, той извърна поглед и се зае да подкара своите спътнички.
— Сега всички ставайте! Време е да вървим.
Онао, която броеше жените, се обади:
— Струва ми се, едно момиче липсва. Кое ли ще е? Кичо? Или може би Сумидзоме? Не — и двете ето ги там. Странна работа. Коя може да е?
Коджиро, не особено склонен да има за спътници група леки жени, продължи по пътя.
Две от момичетата, които бяха тръгнали назад да потърсят, се върнаха сега при Онао.
Джинай отиде до тях.
— Е, коя ще да е, Онао?
— А, сега знам. Онова момиче на име Акеми ще да е — отвърна тя гузно, като че вината е нейна. — Онова, дето го взехте на пътя за Кисо.
— Трябва тук някъде наоколо да е.
— Навсякъде търсихме. Струва ми се, трябва да е избягала.
— Е, с нея нищо не бяхме подписвали и не съм й давал никакви пари в залог. Каза, че била готова и тъй като беше достатъчно хубава, за да се продава, взех я. Трябва да ми е струвала малко пътни разноски, но не и толкова, че да се притеснявам. Остави я. Дай да тръгваме.
И той пак подкани дружината си да побърза. Дори да се наложеше да вървят след залез-слънце, искаше до края на деня да стигнат в Хачиоджи. Ако успеят да отидат дотам без да спират, на следващия ден ще може да са в Едо.
Малко по-надолу по пътя Акеми се появи отново и се присъедини към тях.
— Къде беше? — попита ядосано Онао. — Не може просто да се скиташ наоколо, без да казваш никому къде отиваш. Освен, разбира се, ако не си намислила да ни напускаш.
Старицата продължи с назидателни разяснения как всички много се били тревожили за нея.
— Вие не разбирате — отвърна Акеми, у която смъмрянето предизвика само кикот. — По пътя имаше един познат и аз не исках той да ме види. Изтичах в един бамбуков храсталак, без да знам, че под него има стръмен склон. Изпързалях се чак до долу.
В потвърждение на това тя вдигна скъсаното си кимоно и показа своя одран лакът. Но през цялото време, докато молеше за прошка, лицето й не показа и най-малък признак на съжаление.
Застанал почти начело на групата, Джинай все пак дочу какво се е случило и я повика.
— Акеми ти беше името, нали? — строго попита той. — „Акеми“ трудно се помни. Ако наистина искаш да успееш в този занаят, ще трябва да си измислиш по-добро име. Кажи ми, наистина ли си решена да продължиш с тази работа?