— Че иска ли се решителност, за да станеш лека жена?
— Това не е нещо, с което можеш да се заловиш за месец-два и после да го зарежеш. И станеш ли едно от моите момичета, ще трябва, харесва ли ти или не, да даваш на клиентите, каквото те поискат от тебе. Това да ти е ясно.
— Но какво значение има това сега? Мъжете вече ми съсипаха живота.
— Това съвсем не е правилно отношение. Сега вземи си помисли внимателно. Ако преди да стигнем в Едо, си промениш мнението, всичко е наред. Няма да ти искам да ми връщаш парите за храната и спането.
Същия този ден в храма Якуоин в Такао един по-възрастен човек, явно свободен от задълженията на кой да е занаят, се готвеше да поднови своето безгрижно пътуване. Бе пристигнал предишната вечер заедно със своя слуга и с едно петнадесетгодишно момче и помолил да ги подслонят за през нощта. От ранна сутрин двамата с момчето обикаляха дворовете на храма. Сега вече бе към пладне.
— Употребете ги за поправка на покрива или за каквото там ви е нужно — каза мъжът, подавайки на един от свещениците три едри златни монети.
Първосвещеникът, незабавно уведомен за дарението, остана толкова впечатлен от щедростта на посетителя, че побърза лично да се появи, за да се поздравят.
— Може би ще искате да запишем името ви? — попита.
Друг от свещениците се обади, че това вече било сторено и му показа записа в храмовата кондика, който гласеше: „Дайдзо от Нарай, търговец на билки, живущ в подножието на връх Конотаке в Кисо.“
Първосвещеникът почна да сипе извинения за лошото качество на храната, която поднасят в храма — Дайдзо от Нарай бе известен в цялата страна като щедър благодетел на светилища и храмове. Винаги правеше своите дарения във вид на златни монети — в някои случаи, говореше се, стигащи до няколко дузини. Само той знаеше дали постъпва така за разтуха, за да си спечели име или пък от набожност.
Свещеникът, който много искаше да накара госта да остане повече, го замоли да разгледа съкровищата на храма — чест, оказвана на малцина.
— Сега отивам за малко в Едо — отвърна Дайдзо. — Ще дойда друг път да ги видя.
— Обезателно, но сега нека поне ви изпратя до външната порта — настоя свещеникът. — Довечера във Фучу ли възнамерявате да спрете?
— Не — в Хачиоджи.
— В такъв случай ще пътувате леко.
— Кажете ми, кой е сега господар на Хачиоджи?
— Наскоро повериха управлението там на Окубо Нагаясу.
— Той беше наместник на Нара, нали така?
— Да, този същият е. Под негова власт са и златните рудници на остров Садо. Много е богат.
— И както изглежда — много способен човек.
Още бе светло, когато стигнаха в подножието на планината и застанаха на оживената главна улица на Хачиоджи, където, говореше се, имало не по-малко от двадесет и пет странноприемници.
— Е, Джотаро, къде ще отседнем?
Джотаро, който като сянка се бе прилепил до Дайдзо, обяви твърде недвусмислено, че би предпочел „къде да е, стига да не е в храм“.
Като избра най-голямата и внушителна странноприемница, Дайдзо влезе и помоли за стая. Изисканата му външност, заедно с хубавата лакирана кутия за багаж, която неговият слуга носеше на гърба си, направо зашеметиха главния прислужник, който угоднически попита:
— Доста рано се отбивате, а?
В крайпътните странноприемници бяха свикнали навалицата от пътници да се изсипва по време за вечеря и дори по-късно.
Въведоха Дайдзо в една голяма стая на първия етаж, но скоро след залез-слънце съдържателят и главният прислужник влязоха двамата при него.
— Ясно ми е, че много ви затрудняваме — започна смирено собственикът, — но съвсем внезапно дойде една голяма група от посетители. Боя се, че тук ще стане ужасно шумно. Ако не възразявате да се преместите в някоя стая на втория етаж…
— О, всичко е наред — отвърна добродушно Дайдзо. — Радвам се, че имате толкова много гости.
Като направи знак на Сукейчи, прислужника, да се погрижи за багажа, Дайдзо се упъти нагоре по стълбите. Едва бе напуснал стаята и в нея нахлуха жени от Сумия.
Странноприемницата не бе просто добре посетена — тя беше направо претъпкана. Заради шумотевицата долу прислугата не дойде при повикването. Вечерята закъсня и щом се нахраниха, никой не влезе да изнесе чиниите. Отгоре на всичко на двата етажа постоянно се чуваше тропот на нозе. Единствено съчувствието на Дайдзо към служителите в заведението го спря да не избухне. Забравил безпорядъка в стаята, той се протегна да подремне, като се подпря на ръката си вместо възглавница. Само след няколко минути внезапно му хрумна нещо и повика Сукейчи.