Щом този така и не се появи, Дайдзо отвори очи, изправи се и извика:
— Джотаро, ела тук!
Джотаро обаче също бе изчезнал.
Дайдзо стана и излезе на терасата, навсякъде видя наредени гости, които с наслада зяпаха леките жени на първия етаж.
Зървайки Джотаро между зрителите, Дайдзо бързо го издърпа обратно в стаята.
— Какво гледаше така? — запита той със строг поглед.
Дългата дървена сабя на момчето, която то не сваляше дори на закрито, простърга по татамито, докато сядаше.
— Ами — започна Джотаро, — те всички останали гледат.
— И какво точно гледаше ти?
— Е, в стаите долу има сума жени.
— И това всичко ли е?
— Да.
— И какво е толкова забавно?
Присъствието на леките жени не пречеше на Дайдзо, но по някаква причина натрапчивият интерес на мъжете, които надзъртаха при тях, го подразни.
— Не знам — отвърна искрено Джотаро.
— Аз ще се поразходя из града — каза Дайдзо. — Докато ме няма, ти стой тук.
— Не мога ли да дойда с вас?
— Не и нощем.
— Защо не?
— По-рано ти казах, че когато излизам да се разходя, това не е просто за развлечение.
— Е, тогава какъв е смисълът?
— Това е свързано с моята вяра.
— Не ви ли стигат храмовете и светилищата денем? Дори свещениците трябва да спят през нощта.
— Вярата е нещо повече от храмове и светилища, млади човече. А сега иди да ми намериш Сукейчи. У него е ключа от кутията с багажа.
— Той слезе надолу преди няколко минути. Видях го да надзърта в стаята, където са жените.
— И той ли? — възкликна Дайдзо и цъкна с език. — Иди го доведи, и по-бързо.
След като Джотаро излезе, той се зае да върже наново обито си.
Чули, че дамите били леки жени от Киото, прославени с хубостта и уменията си, мъжката част от посетителите не можеше сега да се откъсне от зрелището. Сукейчи бе така погълнат от него, че когато Джотаро го откри, устата му още бе зинала.
— Хайде, видял си достатъчно — тросна се момчето и дръпна прислужника за ухото.
— Оу-у! — изквича Сукейчи.
— Твоят господар те вика.
— Не е истина.
— Ама е. Каза, че отивал да се разходи. Той все се разхожда, а?
— А? О-о, добре де — каза накрая Сукейчи, с неохота отместил очи от гледката.
Момчето се бе извърнало да го последва, когато някакъв глас го повика:
— Джотаро? Ти си Джотаро, нали така?
Гласът беше на една млада жена. Джотаро се огледа с търсещ поглед. Надеждата да намери загубения си учител и Оцу никога не го напускаше. Нима е възможно? Той напрегнат надникна през клоните на един голям вечнозелен храст.
— Кой е?
— Аз.
Лицето, което се подаде от листака, му бе познато.
— О, това сте вие.
Акеми го плесна здраво по гърба.
— Животинче такова! А толкова време мина, откакто се виждахме. Какво правиш ти тук?
— И аз мога да попитам същото.
— Ами, аз… О, това и бездруго нищо няма да ти говори.
— С онези жени ли пътувате?
— Да, обаче още не съм решила.
— Какво да сте решили?
— Дали да стана една от тях или не — отвърна тя с въздишка. След дълго мълчание попита: — Какво прави Мусаши напоследък?
Това, схвана Джотаро, всъщност искаше да узнае тя. Искаше му се да може да отговори на въпроса й.
— Оцу, Мусаши и аз… се разделихме по пътя.
— Оцу ли? Коя е тя? — Едва казала това, Акеми се сети. — О, остави — знам. Тя значи още търчи след Мусаши, а?
Акеми бе свикнала да мисли за Мусаши като скитник — шугийоша, който странства накъдето му хрумне, живее в гората и спи на голи камъни. Дори тя да успее да го настигне, Мусаши веднага ще види колко разпътен живот е повела и ще я отблъсне. От дълго време се беше примирила с мисълта, че нейната любов ще остане несподелена.
Споменаването на друга жена обаче събуди у нея чувство на ревност и разпали позагасналата жар в сърцето й.
— Джотаро — каза Акеми, — тук наоколо има прекалено много любопитни погледи. Хайде да излезем някъде.
Тръгнаха навън през градинската порта. Вън на улицата погледите им се замаяха от светлините на Хачиоджи и двадесет и петте му странноприемници. Той бе най-оживеният град, който и двамата виждаха, откакто напуснаха Киото. На северозапад се издигаха тъмните, безмълвни очертания на планините Чичибу и върховете, които бележеха границата на областта Кай, но тук въздухът бе наситен с мириса на саке, с шума от попукването на тръстиката на плетачите, с виковете на пазарните надзиратели, възбудените гласове на комарджиите и унилите скимтежи на тукашните улични певци.
— Често съм чувала Матахачи да споменава Оцу — излъга Акеми. — Що за човек е тя?
— Много е добра — отвърна сериозно Джотаро. — Мила, добра, внимателна и хубава. Наистина ми харесва.