Заплахата, която Акеми усещаше да виси над нея, стана по-тежка, но тя прикри своите чувства с благосклонна усмивка.
— Наистина ли е толкова прелестна?
— О, да. И може всичко да прави. Пее, пише красиво. И може добре да свири на флейта.
Вече видимо смутена, Акеми отбеляза:
— Не виждам от каква полза е за една жена да свири на флейта.
— Добре, щом не виждаш, но всички, дори господарят Ягю Секишусай, са казвали много хубави неща за Оцу. Само една дреболия в нея не ми харесва.
— Всички жени си имат слабости. Въпросът е просто дали откровено си ги признават — както правя аз — или се опитват да ги скрият, като се правят на дами.
— Оцу не е такава. Само да не беше тази нейна слабост.
— И каква е тя?
— Все почва да плаче. Ревла е.
— О? И защо така?
— Всеки път, като си помисли за Мусаши, и почва да плаче. Затова да си постоянно с нея е малко потискащо и ето това не ми харесва.
Джотаро се изразяваше с детинска непосредственост, без да мисли за последствията, които може да има казаното.
Сърцето, цялото тяло на Акеми пламнаха в бушуваща ревност. Това личеше по погледа и дори по цвета на кожата й. Но тя продължи разпита.
— Кажи, на колко години е тя сега?
— Горе-долу колкото вас.
— Искаш да кажеш, че е на моята възраст ли?
— А-ха. Обаче на вид е по-млада и по-хубава.
Сега Акеми се впусна в опит да настрои Джотаро против Оцу.
— Мусаши е по-мъжествен от повечето хора. Трябва да му е омразно да гледа как някоя жена през цялото време хленчи така. Оцу навярно си мисли, че със сълзи се печели съчувствието на мъжете. Че тя е като момичетата, които работят в Сумия.
Твърде подразнен, Джотаро я пресече:
— Това въобще не е вярно. Първо на първо, Мусаши харесва Оцу. Той никога не показва своите чувства, обаче е влюбен в нея.
Поруменялото лице на Акеми стана сега алено. Мечтаеше да се хвърли в някоя река, за да потуши пламъците, които я бяха обзели.
— Дай да минем отсам, Джотаро.
Тя го дръпна към някаква червена светлина в една странична улица.
— Там се събират да пият.
— Е, и какво?
— Жени нямат работа на такива места. Не може да влизате там.
— Отведнъж ми се прииска да пийна, а не мога да вляза сама. Ще ми стане неудобно.
— На вас ли ще ви стане неудобно? Ами на мен?
— Ще имат и нещо за ядене. Може да поръчаш, каквото си поискаш.
На пръв поглед пивницата изглеждаше празна. Акеми влезе направо, после, застанала с лице към стената вместо срещу тезгяха, каза:
— Донесете ми саке!
Една след друга чашите започнаха да изчезват толкова бързо, колкото въобще може да си представи човек. Джотаро, уплашен от това количество, се опита да я накара да позабави, но тя го блъсна с лакът встрани от себе си.
— Тихо! — викна. — Ама си досадник! Донесете още саке! Саке!
Джотаро се промуши между нея и съда с питието и замоли:
— Трябва да спрете. Не може да пиете така.
— Не се бой за мен — провлече Акеми. — Нали си приятел на Оцу? Не мога да търпя жени, които се опитват да спечелят някой мъж със сълзи!
— Е, аз пък не харесвам жени, дето се напиват.
— Прощавай, но как може дребосък като теб да разбере защо пия?
— Хайде, плати сега сметката.
— Мислиш, че имам пари ли?
— Нямаш ли?
— Не. Може да успея да получа нещо от Сумия. Аз вече и бездруго съм се продала на господаря. — Сълзи наводниха очите й. — Прощавай… прощавай наистина.
— Не беше ли ти, която се присмиваше на Оцу, че плачела? Виж се сега.
— Моите сълзи не са същите като нейните. О, животът е така ужасен. По-добре да съм мъртва.
С тези думи Акеми стана и политна вън на улицата. Собственикът, който и преди бе имал такива жени за посетители, прие това просто със смях, но някакъв ронин, дотогава спал в ъгъла, отвори своите премрежени очи и се втренчи в гърба на излизащата.
Джотаро се спусна след нея и я улови през кръста, обаче не можа да я задържи. Акеми се затича надолу по притъмнялата улица, следвана отблизо от момчето.
— Спри! — извика то разтревожено. — Не бива дори да си мислиш за такова нещо. Върни се!
Макар изглежда да не я бе грижа дали в тъмното ще се блъсне в нещо или ще падне в някое блато, Акеми напълно осъзна предупреждението на Джотаро. Когато на времето се хвърли в морето при Сумийоши, искаше да се самоубие, но сега вече не беше толкова простодушна. Това, че Джотаро се тревожи за нея, й създаде определена тръпка.
— Внимавай! — изкрещя той, като видя, че е тръгнала право към мътната вода на един ров. — Стига! Защо искаш да умреш? Това е лудост.
Щом пак я хвана през кръста, тя простена:
— Защо да не бива да умирам? Ти ме мислиш за лоша. Мусаши също. Всички. Не ми остава нищо да направя, освен да умра, прегърнала в сърцето си Мусаши. Никога няма да оставя някоя жена да ми го отнеме така!