— Ти нещо си се чалнала. Как стана така?
— Няма значение. От теб се иска само да ме бутнеш в рова. Хайде, Джотаро, бутни ме.
Тя покри лице с ръцете си и избухна в неудържими сълзи. Това предизвика у Джотаро необичаен страх. И на него силно му се прииска да заплаче.
— Хайде сега, Акеми. Давай да се връщаме.
— О, жадувам да го видя. Намери ми го, Джотаро. Моля те, намери ми Мусаши.
— Стой така! Не мърдай, опасно е.
— О, Мусаши!
— Внимавай!
В този миг от тъмнината излезе ронинът от пивницата.
— Махай се, момче — нареди той. — Аз ще я заведа обратно в хана.
Той промуши ръце под мишниците на Джотаро, вдигна го и грубо го отмести настрани.
Беше висок, тридесет и четири-тридесет и пет годишен, с хлътнали очи и гъста брада. От дясното ухо до брадичката му минаваше крив белег, несъмнено оставен от сабя. Приличаше на неравния процеп, който се получава при разтваряне на праскова.
Джотаро преглътна тежко, за да надвие страха си и се опита да увещае момичето.
— Акеми, моля ти се, ела с мен. Всичко ще е наред.
Сега главата на Акеми бе клюмнала върху гърдите на самурая.
— Виж — обади се мъжът, — тя заспа. Да те няма! Ще я заведа у дома по-късно.
— Не! Пуснете я!
Щом Джотаро отказа да се помръдне, ронинът бавно протегна едната си ръка и го сграбчи за яката.
— Долу ръцете! — изпищя момчето, като се бранеше с всички сили.
— Копеленце такова! Как ти се вижда да те хвърля в рова?
— И как ще стане?
Момчето се откопчи и в мига, в който бе свободно, ръката му намери края на дървената сабя. Замахна с нея отстрани към мъжа, но собственото му тяло се преметна във въздуха и се приземи на един камък край пътя. Изохка веднъж и остана така неподвижен.
Известно време бе изгубил свяст, преди да почне пак да чува гласове наоколо си.
— Ей ти, събуди се.
— Какво е станало?
Вдигна клепачи и неясно различи тълпа от хора.
— Буден ли си?
— Добре ли си?
Почувствал се неловко заради вниманието, което привлича, Джотаро вдигна своята дървена сабя и тъкмо опитваше да се измъкне, когато един прислужник от странноприемницата го улови за ръката.
— Чакай малко — излая той. — Какво стана е жената, която беше с тебе?
Като се огледа, Джотаро остана с впечатление, че другите хора също са от хана — посетители и работещи там. Някои от мъжете държаха пръчки, други носеха кръгли хартиени фенери.
— Един мъж дойде и каза, че сте били нападнати и някакъв ронин отвлякъл жената. Знаеш ли накъде е тръгнал?
Джотаро, още зашеметен, поклати глава.
— Това е невъзможно. Трябва да имаш някаква представа.
Момчето посочи в първата попаднала му посока.
— Сега се сещам. Натам беше.
Не му се искаше да казва какво точно се случи, понеже се боеше Дайдзо да не му се скара, че се е замесил, а също и да признае пред всичките тези хора, че ронинът го е победил.
Въпреки неяснотата на неговия отговор тълпата се спусна встрани и скоро се дочу вик:
— Тук е. Ето я тук.
Фенерите се събраха в кръг около Акеми, чието тяло лежеше, където бе изоставено — върху куп слама в нечий селски навес. Отново върната от тропота на тичащите нозе към действителността, тя с мъка стана на крака. Отпред кимоното й бе отворено; обито й лежеше на земята. По косата и дрехите й имаше полепнали сламки.
— Какво е станало?
Макар думата „изнасилване“ да бе на върха на езика на всекиго, никой не я произнесе. Дори през ум не им мина да преследват злосторника. Чувстваха, че каквото и да е станало с Акеми, тя сама си го е докарала.
— Хайде, давай да се връщаме — обади се един от мъжете, като я хвана за ръка.
Акеми бързо се издърпа от него. Опряла лице на зида, тя избухна в горчиви сълзи.
— Явно е пияна.
— Как ли се с подредила така?
Джотаро наблюдаваше всичко това от разстояние. Станалото с Акеми не му бе ясно в подробности, но някак си му напомни едно преживяване, което нямаше нищо общо с нея. Сети се за необичайното удоволствие да лежат с Коча в навеса в Коягю и за странно възбуждащия страх от наближаващите стъпки. Споменът обаче бързо се изпари.
— По-добре да се връщам — каза той решително.
Щом ускори крачка, духът му, завърнал се от пътуването в неизвестното, го подтикна да запее.
Щурец в тревата