Джотаро напредваше с бодра стъпка, като обръщаше малко внимание на пътя. Внезапно спря и се огледа, питайки се дали не се е загубил. „Не си спомням да съм минавал оттук преди“, помисли си неспокойно.
Останките на старата крепост бяха обрамчени от самурайски къщи. Една част от постройките бе възстановена, за да служи като седалище на наскоро назначения Окубо Нагаясу, но останалите развалини се издигаха като естествена могила и бяха обрасли с бурен и дървета. Опустошени преди много години от нахлула войска, каменните зидове на укреплението сега се разпадаха. Цялото укрепление изглеждаше примитивно в сравнение със сложните крепости от последните четиридесет-петдесет години. Нямаше ров, мост, нищо, което да може да бъде наречено същинска крепостна стена. Разрушените сгради навярно бяха принадлежали в миналото на някой от тукашните селски благородници, преди големите даймио от време на междуособиците да включат поместните владения в своите по-големи феодални княжества.
От едната страна на пътя имаше оризища и блата, от другата — зидове, а зад тях — висока скала, на която някога трябва да се бе издигала кулата.
Докато се опитваше да разбере къде е, погледът на Джотаро тръгна нагоре по скалата. Видя нещо да помръдва, да се спира и после пак да тръгва. Отначало му заприлича на животно, но скоро крадешком промъкващата се сянка доби очертанията на човек. Джотаро потрепери, но остана закован на мястото си.
Мъжът закачи да виси някакво въже с прикрепена в горния край кука. След като се спусна по цялата му дължина и намери къде да стъпи, той разклати въжето, откачи куката отгоре и повтори действието си. Щом стигна до долу, се изгуби в една горичка.
Любопитството на Джотаро сега стана неудържимо.
След няколко минути видя мъжа да крачи по ниските слогове, които разделяха оризищата, явно тръгнал право към него. Едва не се уплаши здравата, но щом различи наръча на гърба на мъжа, си отдъхна. „Само си губих времето! Просто някакъв селянин, който краде дърва.“ Помисли се, че човекът трябва да е луд, за да рискува да изкатери скалата само заради малко подпалки. И той също остана разочарован и тъгата му се смеси с нетърпимо отегчение. Тогава обаче дойде втора изненада. Мъжът мина по пътя покрай дървото, зад което се бе скрил Джотаро и момчето трябваше да сложи ръка на устата си, за да не поеме шумно дъх. Сигурен бе, че тъмната фигура е Дайдзо.
„Не може да бъде“, каза си.
Лицето на мъжа бе увито в тъмен плат и той носеше селски дълъг панталон, гамаши и леки сламени сандали.
Загадъчната сянка сви в пътеката, опасваща един хълм. Човек с такива едри рамене и напета крачка не може да е минал петдесетте, както е Дайдзо. След като се убеди, че е сбъркал, Джотаро го последва. Трябваше да се върне в странноприемницата и мъжът неволно можеше да му помогне да намери пътя.
Щом стигна до някакъв крайпътен знак, онзи седна върху своя наръч, който изглежда бе много тежък. Приведе се да прочете какво пише на камъка и отново нещо в него се стори на Джотаро много познато.
Докато мъжът изкачваше пътеката нагоре по хълма, Джотаро огледа знака, на който бяха изрязани думите: „Борът на Могилата със заровените глави — нагоре“. Това бе мястото, където местните жители заравяха черепите на обезглавени престъпници и победени воини.
Клоните на огромния бор ясно личаха на фона на нощното небе. Докато Джотаро стигне върха на склона, мъжът вече бе седнал в корените на дървото и пушеше лула.
Дайдзо! Сега вече не можеше да има съмнение. Никой селянин няма да носи със себе си тютюн. Бяха започнали да отглеждат малко тютюн и в страната, но така ограничено, че той си оставаше много скъп. Даже в относително благоденстващата околност на Кансай го смятаха за разкош. На север в Сендай пък, където господарят Дате пушеше, неговият писар се почувства задължен да отбележи в разходната книга: „Сутрин — три лули, следобед — четири лули, преди лягане — една лула.“
Като се оставят настрана паричните съображения, повечето хора, имали възможност да опитат тютюн, намираха, че от него им се завива свят и даже им призлява. Макар ценен заради мириса си, тютюнът бе смятан за опиат.
Джотаро знаеше, че пушачите са малко. Знаеше също, че Дайдзо е един от тях, тъй като често го бе виждал да си подръпва от една красиво изработена глинена лула. Не че това преди го бе поразявало като странно. Дайдзо бе богат и с вкус към охолството.
„Какво ли е намислил?“, помисли си Джотаро нетърпеливо. Свикнал вече с опасното положение, той припълзя по-наблизо.
След като свърши с лулата, търговецът стана, свали от главата си черната кърпа и я затъкна в пояса. После бавно тръгна да обикаля бора. Преди Джотаро да забележи, той вече държеше в ръцете си лопата. От къде се бе взела? Облегнат на лопатата, Дайдзо огледа за миг нощния изглед, явно запечатвайки в ума си вида на местността.