— Що за!… — пое си шумно дъх Осуги, докато гледаше ядосано към една полузавършена къща.
Парче мокра глина от една зидарска мистрия случайно бе паднало на кимоното й. Работниците избухнаха в смях.
— Как смеете да хвърляте кал по хората и после да се хилите? Трябва да коленичите и да се извинявате!
В Миямото няколко остри думи от нея биха накарали изполичарите или кой да е от останалите селяни да се свият от страх. Тези работници обаче, едни от хилядите новодошли от цялата страна, надали и вдигнаха поглед от своята работа.
— Какво врънка оная стара вещица? — попита някой от тях.
Разярена, Осуги извика:
— Кой каза това? Ах, ти…
Колкото повече се пенеше, толкова по-силно почваха онези да се смеят. Почнаха да се събират зрители и да се питат защо старицата не се държи според възрастта си и не приеме по-спокойно станалото.
Осуги се втурна в къщата, хвана края на дъската, върху която стояха зидарите и я издърпа от подпорите. Мъже и пълни с мокра глина кофи изпопадаха по пода.
— Стара кучка!
Те скочиха на крака и застрашително я наобиколиха.
Осуги дори не трепна.
— Елате навън! — нареди тя мрачно, сложила ръка на късата си сабя.
Работниците се поколебаха. Както се държи и говори, трябва да бе от самурайско семейство. Ако не внимават, може и да загазят. Държанието им видимо се укроти.
Забелязала тази промяна, Осуги величествено заяви:
— От сега нататък няма да търпя грубости от такива като вас.
С доволно изражение на лицето излезе и продължи по пътя, като остави зрителите да зяпат след твърдо изправения й гръб.
Едва бе тръгнала отново, когато някакъв чирак с грозно покрити със стърготини и талаш крака изтича след нея, понесъл кофа лепкава кал.
С вик:
— Как ти се харесва това, стара вещице? — той метна съдържанието на ведрото върху гърба й.
— О-у-у-у!
Крясъкът правеше чест на дробовете на Осуги, но преди да е успяла да се извърне, чиракът бе изчезнал. Щом осъзна размера на щетите, старицата се навъси тежко и от самото раздразнение очите й се наляха със сълзи.
Веселието бе всеобщо.
— На какво се смеете, тъпанари? — изфуча Осуги и се озъби. — Какво толкова смешно има в това да пръскат една стара жена с кал? Така ли посрещате в Едо възрастните? Че вие не сте хора, бе! Само помнете, че и вие някой ден ще остареете.
Избухването й привлече дори още повече зяпачи.
— Ето ти го Едо! — тросна се Осуги. — Като слушаш какво говорят хората, ще си помислиш, че това е най-хубавият град в цялата страна. И какво е всъщност? Място, пълно с мръсотия и кал, където всички изравняват хълмове, пресушават мочурища и трупат морски пясък. И не само това, ами е и пълен с всякаква паплач, каквото никога не ще намериш в Киото или къде да е на запад.
След като се освободи така от яда, старицата обърна гръб на кикотещата се тълпа и бързо тръгна по пътя си.
Наистина, новостта на града бе неговата най-забележителна черта. Дървото и мазилката по къщите бяха съвсем свежи и нови, много отделени за строеж места бяха само отчасти запълнени, а очите и ноздрите смъдяха от волския и конски тор.
Не толкова отдавна тази улица бе просто една пътека за пешеходци през оризищата между двете села Хибия и Чийода. В случай, че бе отишла малко по на изток, близо до крепостта Едо, Осуги щеше да намери един по-стар и по-улегнал квартал, където даймио и служители на шогуна си строяха жилища от скоро, след като Токугава Иеясу завзе Едо през 1590 година.
Сега обаче нищо в този град не й се нравеше. Почувства се прастара. Всеки, когото видеше — собственици на дюкяни, чиновници на коне, самураи, които крачеха покрай нея под плетени шапки — всички бяха млади, бяха работници, занаятчии, продавачи, воини и дори военачалници.
На предната част на някаква къща, където мазачите още се трудеха, имаше табела, зад която седеше една тежко напудрена жена, която търкаше очи и явно очакваше посетители. В друга полузавършена постройка се продаваше саке, изложена беше манифактура и бяха натрупани запаси от сушена риба. Някакъв човек окачваше една табела с обява за продажба на лекарства.
— Ако не търсех някого — промърмори кисело Осуги, — и една нощ нямаше да остана в това сметище.
Стигна до един хълм от изрината пръст, който затваряше улицата и спря. В подножието на моста, който пресичаше засега още безводния ров, имаше някаква барака. Стените й представляваха тръстикови рогозки, закрепени с ивици бамбук, но едно знаме провъзгласяваше тази постройка за обществена баня. На входа Осуги подаде една медна монета и влезе да изпере кимоното си. След като го почисти колкото успя, тя взе на заем един прът и окачи кимоното в близост до бараката. По долни дрехи, с метната на гърба лека хавлия, Осуги приседна в сянката на банята и разсеяно се загледа в пътя.