От другата страна на улицата половин дузина мъже се бяха наредили в кръг и се пазаряха достатъчно високо, за да може старицата да ги чуе какво казват.
— Колко квадратни лакти е? Ако цената е добра, нищо против нямам да си помисля.
— Има две трети акър. Цената е, каквато споменах преди. Не мога да сляза по-долу.
— Много е това. Вие сам трябва да го знаете.
— Съвсем не е много. Пресушаването на едно блато струва доста пари. И не забравяйте, че наоколо няма друга свободна земя.
— О, трябва да има. Навсякъде пресушават.
— Вече е продадена. Хората я разграбват както си е, още мочурлива даже. Няма да намерите да се продават триста квадратни лакти. Естествено, ако имате желание да идете чак до река Сумида, може да успеете да намерите нещо по-евтино.
— Гарантирате ли, че тук наистина са две трети акър?
— Няма нужда да ми се доверявате. Вземете едно въже и сам я премерете.
Осуги остана изумена — споменатата за стотина квадратни лакътя сума би била достатъчна за покупката на десетки акри добро оризище. Подобни по същество разговори се провеждаха обаче навсякъде из града, тъй като много търговци правеха спекула със земята. Осуги също остана впечатлена. „Защо ли ще му трябва на някой земя тук? Не е добра за ориз, а това място не може да се нарече град.“
След известно време сделката от другата страна на улицата бе по селски обичай скрепена с плясване на ръцете, което трябваше да донесе добра сполука на всички участници.
Докато лениво гледаше отдалечаващите се сенки, Осуги изведнъж усети от задната страна на обито си някаква ръка.
— Крадец! — изписка тя и в същия миг посегна да сграбчи китката на джебчията.
Но кесията й вече липсваше и крадецът бе на улицата.
— Крадец! — изкрещя пак Осуги. Понесе се след мъжа и успя да го улови през кръста. — Помощ! Крадец!
Онзи почна да се бори и няколко пъти я удари в лицето, без да успее да се откъсне от нея.
— Пусни ме, краво! — извика той, като я ритна в ребрата.
С шумно изсумтяване Осуги падна на земята. Тя обаче бе извадила късата си сабя и я заби в ходилото на мъжа.
— Оу!
С текнала от раната кръв, той измина още няколко крачки и после тупна на земята.
Стреснати от суматохата, търговците се извърнаха и един от тях възкликна:
— Хей, не е ли това онзи негодник от Кошу?
Говорещият бе Хангавара Яджибей, предводител на голяма тайфа от строителни работници.
— На него прилича — съгласи се някой от подчинените му. — Какво с това в ръката му? Изглежда ми като кесия.
— Нали — и аз така си мислех. И някой току-що извика „крадец“. Виж! На земята се е проснала някаква старица. Иди виж какво й има. Аз ще се погрижа за този.
Джебчията бе на крака и отново побягна, но Яджибей го настигна и с едно плясване го просна на земята, както би повалил скакалец.
Върнал се при своя началник, строителят доложи:
— Точно както си мислехме. Откраднал е кесията на старата жена.
— Тя е тук при мен. Как е старицата?
— Не е лошо ранена. Припаднала беше, но като дойде на себе си, почна да крещи, че ще го убие.
— Още седи там. Не може ли да се изправи?
— Струва ми се — не. Този я е сритал в ребрата.
— Кучи син такъв! — Все така впил поглед в джебчията, Яджибей даде нареждане на своя подчинен: — Уши, я забий един стълб.
Думите предизвикаха у крадеца треперене, като че някой е притиснал до гърлото му нож.
— Това — не — замоли се той, като се валяше в пръстта пред нозете на Яджибей. — Пуснете ме само този път. Обещавам да не го правя повече.
Яджибей поклати глава.
— Не. Ще си получиш заслуженото.
Уши, когото бяха кръстили на зодията, в която се беше родил — нерядко срещан между селяните обичай — се върна с двама работници от близкия мост.
— Ето там — каза той и посочи средата на едно празно място.
— Така добре ли е? — попита единият от мъжете, след като забиха в земята тежък кол.
— Чудесно — отвърна Яджибей. — Сега го вържете и му заковете една дъска над главата.
След като това бе направено, Яджибей зае дърводелска мастилница и четка и написа на дървото:
Този мъж е крадец. Доскоро работеше за мен, но сега извърши престъпление, за което трябва да бъде наказан. Трябва да остане вързан тук, под дъжда и слънцето, седем денонощия. Така нарежда Яджибей от Бакурочо.
— Благодаря — каза, като връщаше мастилницата. — Сега, ако това не ви струва много усилия, давайте му по малко да яде. Само колкото да не умре от глад. Каквото остане от вашия обяд, ще свърши работа.