Двамата работници, заедно с други, които междувременно се бяха събрали, дадоха знак, че са съгласни. Няколко обещаха, че ще се погрижат крадецът да получи полагащия се присмех. Не само самураите се бояха от това провиненията и слабостите им да бъдат извадени на показ пред всички. По онова време дори за обикновените граждани подигравката бе най-лошото от всички наказания.
Да се наказват престъпници без намесата на закона бе здраво установен обичай. В дните, когато воините бяха твърде заети с битки, за да поддържат реда, заради собствената си сигурност градските жители бяха поели върху себе си грижата да се справят със злосторниците. Макар сега Едо да имаше назначен отгоре наместник и се създаваше управа, в която първите граждани от всеки квартал ставаха представители на властта, все още се случваше правосъдие да се раздава така набързо. Тъй като донякъде на места продължаваше да цари известен безпорядък, властите не виждаха особен смисъл да се месят.
— Уши — обърна се Яджибей, — занеси на старата жена кесията. Лошо, че това е трябвало да се случи с човек на нейната възраст. Струва ми се, че е сама. Какво е станало с кимоното й?
— Казва, че го била изпрала и окачила да съхне.
— Иди й го донеси и после я доведи. Можем бездруго да я заведем с нас у дома. Малко смисъл има да наказваме крадеца, ако ще я оставим тук за плячка на някой друг негодник.
Няколко мига по-късно Яджибей тръгна надолу. Уши го следваше отблизо, с преметнато през ръката кимоно и качил на гръб Осуги.
Скоро стигнаха Нихомбаши, „Моста на Япония“, от който се измерваха сега всички разстояния по пътищата, които излизат от Едо. Дървеният свод бе поддържан от каменни парапети и тъй като мостът беше построен само преди година, по дървото още личеше, че е нов. Покрай брега на реката бяха вързани на пристан лодки от Камакура и Одавара. На другия бряг бе градският рибен пазар.
— Ох, боли ме страната — обади се Осуги и гръмко изпъшка.
Рибарите погледнаха нагоре да видят какво става. На Яджибей не му харесваше да го зяпат. Като се обърна назад към Осуги, той каза:
— Скоро ще стигнем. Опитайте се да издържите. Няма опасност за живота ви.
Осуги опря глава на гърба на Уши и утихна като пеленаче.
В долната част на града дребните търговци и занаятчиите бяха образували свои собствени квартали. Имаше махала на ковачите, на майсторите на копия, на бояджиите, плетачите на рогозки татами и така нататък. Къщата на Яджибей ясно се открояваше между тези на останалите дюлгери, тъй като предната част на покрива бе покрита с керемиди — всички останали къщи имаха дъсчени покриви. Допреди един пожар две години по-рано почти всички покриви бяха сламени. Бе станало така, че Яджибей получи прякора, който му служеше за презиме, от своя покрив — Хангавара значи „полупокрит с керемиди“.
На времето беше дошъл в Едо като ронин, но тъй като бе и умен, и сърдечен, се оказа умел в работата с хора. Не след дълго се утвърди като предприемач, който наемаше значителна по размер група дърводелци, дюлгери и общи работници. От строежите за различни даймио събра достатъчно капитал, за да се включи и в сделките с недвижими имоти. Прекалено богат, за да му се налага да работи със собствени ръце, той играеше ролята на местен първенец. Между множеството такива самопровъзгласили се началници в Едо, Яджибей бе един от най-познатите и най-високо уважаваните.
Градските жители оказваха почит и на първенците, и на воините, но от двата разреда хора първенците бяха по-обичани, тъй като обикновено се застъпваха за простите хора. Макар тези от Едо да имаха свои си обичаи и държание, първенците не бяха срещани единствено в новата столица. Тяхната история достигаше до неспокойните късни дни на шогуната Ашикага, когато по селата като стада лъвове бродели главорези, които грабели на воля и не се спирали пред никого.
Според един писател от онова време, те не носели почти нищо освен яркочервени препаски през кръста и широки пояси. Сабите им били много дълги — почти шест стъпки — и дори късите им саби били дълги повече от четири стъпки. Мнозина използвали други оръжия от по-груб вид, като бойни брадви и тъй наречени „железни гребла“. Пускали косата си да расте в безпорядък, използвали за препаски на главите парчета дебело въже и често покривали прасците си с кожени гамаши.
Тъй като нямали постоянен предводител, служели като наемници и след възстановяването на мира били презрени еднакво и от селяните, и от самураите. След като столицата се пренесе в Едо, такива, които не бяха доволни да останат разбойници по пътищата, често търсеха щастието си в новия град. Не малко успяха и за хора като тях бе казано, че имат „праведност вместо кости, човеколюбие вместо плът и храброст вместо кожа“. Накратко, това бяха образцовите герои на простолюдието.