Клане край реката
Животът под полунастлания с керемиди покрив на Яджибей така се хареса на Осуги, че след година и половина тя все още бе там. След първите няколко седмици, през време на които си почина и възстанови здравето си, едва ли бе минал и ден, без да си каже, че вече трябва да тръгва.
Всеки път, когато отвореше дума за това пред Яджибей, когото не виждаше често, той настояваше да остане още.
— Закъде ще бързате? — питаше. — Няма защо да ходите никъде. Изчакайте, докато намерим Мусаши. Тогава ще можем да ви станем свидетели при двубоя.
Яджибей не знаеше за врага на Осуги нищо, освен това, което му бе казала тя самата — че той, накратко, е най-черен сред злодеите, — обаче от деня на нейното пристигане на всичките му хора бе дадено нареждане незабавно да съобщават всичко, което чуят или видят за Мусаши.
След като отначало намрази Едо, сега Осуги смекчи своето отношение дотам, вече да е готова да признае, че хората тук са „дружелюбни, безгрижни и наистина много добросърдечни“.
Домът на семейство Хангавара бе особено ведро място и нещо като убежище за неуспели в обществото хора — твърде мързеливи за полска работа момчета от село, изпаднали ронини, разпътници, пропилели парите на родителите си и татуирани бивши затворници съставяха грубовата и пъстра смесица, чийто общ дух на единство странно напомняше този на някое добре уредено бойно училище. Тук обаче идеалът бе не одухотворената мъжественост, а напористата сила — това всъщност беше „доджо“ за главорези.
Също като в школите по бойни изкуства тук имаше строг ред на подчинение. След първенеца, чиято бе върховната светска и духовна власт, следваше една група от началници, обикновено наричани „по-старшите братя“. Под тях бяха простите биячи — кобун, — чието старшинство се определяше главно от броя на прослужените години. Имаше също особен клас „гости“ — техният чин зависеше от такива качества като способността им да боравят с оръжие. Йерархията се крепеше от определени правила — с неясен произход, но строго спазвани.
По едно време, като реши, че Осуги може да се отегчава, Яджибей предложи тя да се грижи за по-младите сред мъжете. Оттогава дните й бяха плътно заети с шиене, кърпене, пране и шетане след кобун, чиято немарливост й създаваше много работа.
При цялата им липса на възпитание, кобун можеха, щом видят добра работа, да я оценят. Възхищаваха се и на спартанските привички на Осуги, и на старанието, с което тя поемаше своите задължения.
— Тя е истинска самурайка — казваха често. — Домът Хониден явно има много добра кръв.
Непредвиденият домакин на Осуги се отнасяше към нея с внимание и дори й построи отделна стая за живеене на празното място зад къщата. Всякога, когато бе у дома, сутрин и вечер отиваше при нея да поднесе своите почитания. Щом един от подчинените му го попита защо проявява към чужд човек такава почит, Яджибей призна, че докато собствените му баща и майка били живи, се отнасял много зле с тях.
— На моята възраст — каза — чувствам, че имам някакъв синовен дълг към по-възрастните.
Дойде пролетта и цветовете на дивите сливи опадаха, но в самия град още почти нямаше цъфнали череши. Като се изключат няколко дървета по рядко населените хълмове на запад, имаше само фиданки, които будистите бяха насадили покрай пътя за Сенсоджи в Асакура. Говореше се, че тази година били напъпили и за първи път щели да цъфнат.
Един ден Яджибей дойде в стаята на Осуги и каза:
— Аз отивам в Сенсоджи. Ще искате ли да дойдете с мен?
— С най-голямо удоволствие. Този храм е посветен на Кандзеон, а аз много вярвам в нейната сила. Тя е същата бодхисатва като Канон, на която се молех в Кийомидзудера в Киото.
С Яджибей и Осуги тръгнаха двама от кобун — Джуро и Короку. По никому неизвестни причини Джуро носеше прякора „Тръстикова рогозка“, но съвсем ясно бе защо наричаха Короку „Послушника“. Той бе дребен, набит мъж с определено кротко лице, като се изключат трите грозни белега на челото му — свидетелство за склонност към улични побоища.
Първо стигнаха до рова при Кьобаши, където се даваха лодки под наем. Със сръчно гребане Короку прекара лодката от рова в река Сумида, след което Яджибей нареди да отворят кутиите с обяда.
— Днес отивам в храма — обясни той — заради годишнината от смъртта на майка ми. Всъщност трябва да се върна у дома и да навестя нейния гроб, но това е прекалено далеч, тъй че се задоволявам да ида в Сенсоджи и да направя дарение там. Това обаче си е моя работа — вие просто приемете всичко като излет.