Изплакна в реката една чаша за саке и я предложи на Осуги.
— Много е хубаво, че си спомняте майка си — отбеляза старицата, приемайки чашата, като през цялото време неспокойно се питаше дали Матахачи би направил същото, след като си е отишла. — Питам се обаче дали подобава да пием саке на годишнината от смъртта на вашата бедна майка.
— Е, по-скоро бих направил това, вместо да устройвам някой пищен помен. Във всеки случай, аз вярвам в Буда и за невежи като мен това е най-важното. Нали знаете пословицата: „Който вярва, няма нужда да знае“?
Осуги приключи разговора с това и на няколко пъти пълни отново чашата си. След време отбеляза:
— От сума време не съм пила така. Струва ми се, че се нося във въздуха.
— Пийте още — настоя Яджибей. — Нали е добро сакето? Не се бойте, че сега плаваме по водата. Ние сме тук, за да се грижим за вас.
Реката, течаща на юг от град Сумида, бе широка и спокойна. Откъм страната на Шимоза, на източния бряг срещу Едо, имаше разкошен лес. Покрай вдадените във водата дървесни корени се бяха образували затворени прозрачни вирчета, които светеха като сапфири на слънцето.
— О! — възкликна Осуги. — Чуйте славеите!
— Като дойде дъждовния сезон, цял ден можете да слушате кукувици.
— Дайте да ви налея. Надявам се да не възразявате да се присъединя към пиршеството ви.
— Радвам се да видя, че се чувствате добре.
Короку жадно се обади отзад:
— Вижте, какво ще кажете да пратите малко саке насам?
— Ти само внимавай за веслата. Почнеш ли отсега с пиенето, всички ще се издавим. На връщане може да правиш, каквото поискаш.
— Щом така казвате. Обаче искам само да ви кажа, че цялата река взе да ми прилича на саке.
— Стига си мислил за това. Я приближи до онази лодка край брега, да си купим малко прясна риба.
Короку изпълни нареждането. След малко пазарлъци рибарят им хвърли една доволна усмивка, вдигна капака на закрепен за лодката съд и каза да си вземат, каквото поискат. Осуги никога не бе виждала такова нещо. Съдът бе догоре пълен с мятащи се, пляскащи риби, някои морски, други от реката. Шарани, едри скариди, морски котки, даже пъстърва и костур.
Яджибей поръси малко дребна херинга със соев сос и почна да я яде сурова. Предложи на Осуги, но тя с ужасен израз на лицето отказа.
Щом спря при западната страна на реката и слязоха, старицата ходеше като че малко неуверено.
— Внимавайте — предупреди я Яджибей. — Ето, хванете ме за ръката.
— Не, благодаря. Нямам нужда от помощ.
Тя махна възмутено длан пред лицето си.
След като Джуро и Короку вързаха лодката, четиримата прекосиха едно обширно празно място с камъни и локви, за да стигнат до същинския речен бряг.
Група малки деца бяха заети да обръщат камъните, но като видяха необикновената четворка, спряха и се скупчиха заедно, дърдорейки оживено.
— Купете си, господине. Молим ви се.
— Няма ли да си купите, бабо!
Яджибей изглежда обичаше децата — или поне не показа признаци на раздразнение.
— Какво имате там — раци ли?
— Не са раци, а връхчета от стрели — завикаха те, като вадиха пълни шепи от кимоната си.
— Връхчета от стрели ли?
— Точно така. В една могила до храма има заровени много хора и коне. Като идват тук, хората купуват връхчета от стрели за дар на мъртвите. И вие си купете.
— Не мисля, че искам връхчета за стрели, обаче ще ви дам малко пари. Така става ли?
Веднага след като Яджибей раздаде няколко монети, децата се затичаха да подновят своите разкопки. Докато обаче четиримата още гледаха, от една близка къща със сламен покрив се появи някакъв мъж, който им взе монетите и влезе обратно вътре. Яджибей изцъка с език и възмутен се извърна.
Осуги се бе загледала с очарован поглед през реката.
— Щом наоколо има толкова много връхчета от стрели — забеляза тя, — трябва да е станала голяма битка.
— Аз всъщност не знам, но ми се струва, че по времето, когато Едо е бил само областно владение, тук са станали доста битки. Това е било преди четири-петстотин години. Чувал съм, че през дванайсети век Минамото но Йоритомо бил дошъл от Идзу тук, за да събира отряди. Когато Императорският двор се разделил — кога беше това, през четиринайсети век ли? — господарят на Мусаши, Нита бил разбит от Ашикага някъде наоколо. Само през последните две столетия Ота Докан и други тукашни военачалници, казват, са водили много битки по-нагоре по реката.
Докато двамата разговаряха, Джуро и Короку избързаха напред, за да им приготвят място за сядане на терасата на храма.