Едва свършил да говори и към тях в безпорядък се затича тълпа от дечурлига.
— Какво правите тук? — извика строго свещеникът. — Като искате да си играете, слезте при реката. Не може да тичате като луди в двора на храма.
Децата обаче се понесоха като ято рибки и накрая стигнаха до терасата.
— Елате бързо — извика едно. — Ужасно е!
— Там долу има един самурай. Бие се.
— Един против четирима.
— С истински саби!
— Милостиви Буда, пак ли? — зажали свещеникът, докато бързешком нахлузваше сандалите си. Преди да се завтече надолу, той отдели миг за обяснения: — Простете. Ще трябва да ви оставя за малко. Брега на реката тук е любимо място за битки. Всеки път като сляза, и някой долу реже хора на парчета или ги смазва от бой. После от градската управа идват при мен за писмен доклад. Ще трябва да видя този път какво е.
— Бой ли? — попитаха в един глас Яджибей и неговите хора и се понесоха нататък.
Осуги ги последва, но беше толкова по-бавна в нозете, че докато стигне мястото, битката бе свършила. Децата и няколко зрители от близкото рибарско село стояха всички наоколо, мълчаха и преглъщаха тежко, видимо пребледнели.
Отначало тишината се стори на Осуги странна, но после и тя затаи дъх и отвори широко очи. Над земята пърхаше сянката на някаква лястовица. Към тях със самодоволно изражение на лицето вървеше млад самурай, облечен в аленочервено войнишко наметало. Забелязал или не зрителите, той не им обръщаше внимание.
Погледът на Осуги се пренесе върху четирите тела, нападали едно върху друго на двадесетина крачки зад самурая.
Победителят се спря. При това няколко уста си поеха дъх шумно и продължително, тъй като един от падналите се размърда. Като се изправи с усилие на крака, той извика:
— Чакайте! Не може да ми бягате.
Самураят зае изчаквателна стойка и раненият се забърза задъхан напред.
— Битката… още не е… свършила.
Щом този се хвърли немощно в нападение, самураят отстъпи на една крачка и го остави да политне напред. После нанесе удар. Главата на мъжа се разцепи надве.
— Сега свърши ли? — извика той злобно.
Никой дори не видя как „Дългия прът“ излезе от ножницата си.
Избърсал острието, притежателят му се наведе да измие ръце в реката. Макар да бяха свикнали на битки, селяните останаха удивени от хладнокръвието на самурая. Смъртта на последния от мъжете бе не само мигновена, но и безчовечно жестока. Никой не пророни нито дума.
Самураят стана и се протегна.
— Също като река Ивакуни е — каза той. — Напомня ми за дома.
Няколко минути остана лениво загледан в широкото течение и ятото лястовици с бели коремчета, които летяха ниско и току допираха водата. После се обърна и бързо тръгна надолу по течението.
Упъти се право към лодката на Яджибей, но щом започна да я отвързва, от гората тичешком излязоха Джуро и Короку.
— Чакайте! Какво мислите, че правите? — извика Джуро, приближил се достатъчно, за да види кръвта по хакамата и вървите на сандалите на самурая, но без да й обръща внимание.
Онзи пусна въжето, ухили се и попита:
— Не мога ли да използвам лодката?
— Естествено — не — сопна се Джуро.
— А ако да речем ви платя за това?
— Не говорете глупости.
Гласът, който грубо сряза молбата на самурая, бе на Джуро, но в някакъв смисъл през устата му безстрашно говореше целият град Едо с младостта и дързостта си.
Самураят не се извини, но и не прибягна до сила. Обърна се и без дума повече се отдалечи.
— Коджиро! Коджиро! Чакайте! — провикна се с цяло гърло Осуги.
Щом видя кой е, гримасата изчезна от лицето на Коджиро и по него се разля дружелюбна усмивка.
— Я, какво правите вие тук? Все се питах какво ли е станало с вас?
— Дошла съм да отдам почит на Кандзеон. Пристигнах с Хангавара Яджибей и тези двама младежи. Яджибей ме прие в своя дом в Бакурочо.
— Кога ви виждах за последно? Я да видим — връх Хиеи. Тогава казахте, че отивате в Едо, та си помислих, че може случайно да ви срещна. Но едва ли съм очаквал да бъде тук. — Хвърли поглед към Джуро и Короку, които стояха като втрещени. — За тази двамата тук ли говорите?
— О, те са само двама нескопосници, но началникът им е много изискан човек.
Като видя своята гостенка да бъбри приятелски със страховития самурай, Яджибей се смая не по-малко от всички останали. Почти веднага се озова при тях, като се започна да се кланя на Коджиро и заговори:
— Боя се, че моите момчета говориха с вас много грубо, господине. Надявам се да им простите. Тъкмо се готвехме да си тръгваме. Може би ще благоволите да плавате надолу заедно с нас.