Стърготини
Като повечето събрани от обстоятелствата хора, които иначе имат малко или нищо общо помежду си, самураят и неговият домакин скоро откриха какво ще ги сближи. Запасът от саке бе изобилен, рибата — прясна, а между Осуги и Коджиро имаше едно необичайно духовно родство, което пречеше обстановката да стане премного официална. С непресторена загриженост старицата разпитваше за неговото поприще като шугийоша, а той — за това докъде е стигнала в осъществяването на своята „голяма цел“.
Щом му каза, че отдавна не знае нищо за местонахождението на Мусаши, Коджиро й прати лъч надежда.
— Чувах слух, че миналата есен и зима той посетил двама-трима известни бойци. Имам чувството, че още е в Едо.
Яджибей, разбира се, не беше толкова сигурен и каза на Коджиро, че неговите хора все така не са научили нищо. След като бяха обсъдили от всяка една страна злощастното положение на Осуги, Яджибей заяви:
— Надявам се в бъдеще да можем да разчитаме на вашето приятелство.
Коджиро отвърна в същия дух и твърде показно изплакна чашата си и я предложи не само на Яджибей, а и на двамата му подчинени, на всеки от които наля по едно питие.
Осуги с положителност се въодушеви.
— Казват — отбеляза тя тежко, — че където и да потърсиш добро, все ще намериш. При все това аз имам изключително добър късмет! Като си помисля, че имам до себе си двама силни мъже като вас! Сигурна съм, че великата Кандзеон се грижи за мен.
Не се опита да скрива сълзите, с които се наляха очите й.
Понеже не искаше разговорът много да се разнежва, Яджибей се обади:
— Кажете ми, Коджиро, кои бяха четиримата, които посякохте там при реката?
Това изглежда бе възможността, която Коджиро беше очаквал, тъй като красноречивият му език без бавене захвана да разказва:
— О, онези ли? — започна той, като се засмя нехайно. — Просто някакви ронини от училището на Обата. Ходих там пет-шест пъти да обсъждам с Обата военни въпроси и тези все ни прекъсваха с неуместни забележки. Имаха даже дързостта да се произнасят по въпроси на сабления бой, та им казах, че ако дойдат на брега на река Сумида, ще им преподам тайните на школата Ганрю и ще им онагледя остротата на „Дългия прът“. Дадох им да разберат, че не ме е грижа колко от тях ще се появят. Щом пристигнах, бяха петима, но в мига, в който заех стойка за бой, един подви опашка и избяга. Трябва да кажа, че в Едо никак не липсват мъже, които могат повече да говорят, отколкото да се бият.
Той пак се изсмя, вече съвсем несдържано.
— Обата ли?
— Не го ли познавате? Обата Кагенори. От рода на Обата Ничиджо, който е служил на семейство Такеда в Кай. Иеясу го взел на служба при себе си и той сега преподава военна наука на шогуна Хидетада. Има също и отделно училище.
— А, да, сега се сетих.
Яджибей остана изненадан и впечатлен от това, че Коджиро явно се познава с такава прословута личност.
„Младежът още носи перчем отпред, учуди се той мълчаливо, но щом общува със самураи от такъв ранг, явно трябва да е някой.“ В крайна сметка дюлгерският началник бе простодушен човек и очевидно най-много ценеше у хората грубата сила. Възхищението му от Коджиро нарасна.
Наведе се към самурая и каза:
— Нека да ви предложа нещо. У нас постоянно имам по четирийсет-петдесет млади здравеняци. Какво ще стане, ако им построя доджо и ви помоля да ги обучавате?
— Е, няма да имам нищо против да им давам уроци, но трябва да разберете, че толкова много даймио ме теглят за ръкава с предложения — издръжки от по две-три хиляди крини ориз, — че не знам какво да правя. Честно казано, не бих се замислил сериозно да постъпя на служба при когото и да е за по-малко от пет хиляди. Също така, дори просто от учтивост, съм донякъде задължен да остана там, където живея сега. При все това не възразявам да идвам при вас.
— Извънредно много оценявам това — отвърна с дълбок поклон Яджибей.
— Ще ви очакваме — намеси се Осуги.
Джуро и Короку, прекалено простодушни, за да осъзнаят снизхождението и користта, с които бе пропита речта на Коджиро, останаха изумени от великодушието на този велик човек.
Щом лодката сви в рова на Кьобаши, Коджиро заяви:
— Аз ще слизам тук.
После скочи на брега и за секунди се изгуби в праха, който се носеше над улицата.
— Много впечатляващ младеж — отбеляза Яджибей, все още в плен на Коджировите достойнства.
— Да — съгласи се убедено Осуги. — Той е истински воин. Сигурна съм, че много даймио биха му плащали добра издръжка. — След миг мълчание печално добави: — Само и Матахачи да беше такъв.
След около пет дни Коджиро пъргаво прекрачи прага на Яджибеевия дом и бе въведен в стаята за гости. Там четиридесет-петдесетината присъстващи мъже от дружината един по един му поднесоха своите почитания. Гостът доволен отбеляза, че Яджибей явно води много интересен живот.