В продължение на по-раншните си намерения Яджибей на свой ред обяви:
— Както ви казах, бих искал да построя едно доджо. Бихте ли си направил труда да огледате имота ми?
Полето зад къщата заемаше почти два акра. В един от краищата му висяха прясно боядисани платове, но Яджибей увери Коджиро, че наелият мястото бояджия лесно може да бъде изгонен.
— Вие всъщност нямате нужда от доджо — отбеляза Коджиро. — Това място е оградено откъм улицата и няма вероятност някой да пречи.
— Добре, щом казвате, обаче дъждовните дни?
— Ако времето е лошо, няма да идвам. Трябва обаче да ви предупредя — упражненията ще бъдат по-груби от онези в Ягю или останалите училища в града. В случай че хората ви не са внимателни, може да излязат осакатени, че и по-лошо. Най-добре да им разясните това.
— По този въпрос няма да има недоразумения. Чувствайте се свободен да водите занятията, както намерите за добре.
Споразумяха се уроци да има три пъти месечно — на трето, тринадесето и двадесет и трето число, — стига да позволява времето.
Появата на Коджиро в Бакурочо даде начало на безконечни клюки. Чу се един от съседите да казва:
— Сега там имат фукльо, по-голям от всички останали, взети заедно.
Момчешкият перчем на Коджиро също предизвика немалко обсъждания, като общото мнение беше, че след като той явно скоро е минал двадесетте, крайно време е да се съобрази със самурайския обичай да бръсне главата си. Само на вътрешните в дома Хангавара хора обаче бе дадено да се порадват на извезаната долна риза на Коджиро, която се появяваше на показ всеки път, когато той оголеше рамене, за да може по-свободно да размахва сабята.
Коджиро се държеше съвсем според очакванията. Макар това да бяха само упражнения и много от учениците — неопитни, той нямаше милост. След третия урок жертвите му вече включваха един трайно осакатен заедно с четири или пет по-леко ранени души. Ранените не бяха далеч и пъшканията им се чуваха от задната част на къщата.
— Следващият! — извика Коджиро, размахвайки дълга сабя, направена от твърдо дърво на мушмула.
В началото беше казал, че нанесен с такава сабя удар „реже месото до кокал“.
— Готови сте да приключваме ли? Ако не, някой да излезе. Ако ли пък сте, тръгвам си — подразни ги той пренебрежително.
— Добре — обади се от чисто раздразнение един от мъжете, — аз ще опитам.
Отдели се от останалите, тръгна към Коджиро и се наведе да си вземе дървена сабя. С един замах Коджиро го просна на земята.
— Това — заяви той, — е урок да не се оставяте открити. Най-лошото нещо е да си открит.
С очевидно самодоволство огледа лицата на останалите, четиридесет-петдесет на брой, повечето от които едва ли не видимо трепереха.
Отнесоха най-новия пострадал до кладенеца и го заляха там с вода. Той така и не се съвзе.
— Няма да го бъде бедният.
— Казваш… че е мъртъв ли?
— Не диша.
Другите изтичаха да видят поразения си другар. Някои бяха ядосани, други — обезсърчени, но Коджиро така и не погледна повторно умрелия.
— Щом такова нещо ви плаши — обяви той заплашително, — по-добре забравете за сабята. Като си помисля, че всеки от вас ще го засърбят ръцете, стига някой на улицата да го нарече „грубиян“ или „самохвалко“…
Не довърши изречението, но щом тръгна през полето, обут в кожените си чорапи, продължи с поученията:
— Помислете малко над това, юнаци мои. Готови сте да извадите сабята в мига, в който някой непознат ви настъпи или ви закачи ножницата, но дойде ли време за истински бой, ви се връзват ръцете. С радост ще захвърлите живота си заради някоя жена или заради вашата дребнава гордост, но нямате смелост да се жертвате за едно достойно дело. Движат ви само чувствата и суетността. Това не е достатъчно, съвсем не е достатъчно.
Изпъчи гърди и завърши:
— Истината е проста. Единствената истинска храброст и същинска самоувереност идват от упражнения и овладяване на себе си. Готов съм да изляза срещу всеки от вас — станете и се бийте с мен като мъже.
С надеждата да го накара да съжали за думите си един от учениците го нападна изотзад. Коджиро се приведе ниско, почти докосвайки земята и нападателят прелетя над главата му и се приземи пред него. В следващият миг се чу изскърцването от удара на Коджировата сабя в хълбока на мъжа.
— Това ще е всичко за днес — каза той, като хвърли настрана оръжието и отиде до кладенеца да си измие ръцете. При кладенчовата стена като безформена купчина лежеше трупът. Коджиро натопи ръце във водата и без нито дума на съчувствие си наплиска лицето.