После мушна отново ръка в ръкава и заяви:
— Чувам, че много хора ходели на някакво място на име Йошивара. Вие трябва доста добре да познавате квартала. Ще искате ли да ме поразведете?
Да обяви направо, че иска да се забавлява или да отиде да пие, бе за Коджиро навик, но сега човек можеше само да гадае дали нарочно проявява безразличие или просто обезоръжава с откровеността си.
Яджибей като по-благосклонен предпочете да си помисли второто.
— Не сте ли ходили още в Йошивара? — попита той изненадан. — Ще трябва да се погрижим за това тогава. Аз самият щях да дойда с вас, но нали знаете, трябва тази вечер да съм тук заради бдението и другите неща.
Избра си Джуро и Короку и им даде пари. Последва предупреждение:
— Помнете и двамата — не ви пращам да се веселите. Отивате само да придружите своя учител и да се погрижите той да прекара добре.
Коджиро, който вървеше на няколко стъпки пред двамата, скоро откри, че не му е лесно да намери пътя, тъй като нощем — за разлика от Киото, Нара и Осака — по-голямата част от Едо бе непрогледно тъмна.
— Тази улица е ужасна — заяви. — Трябваше да вземем фенер.
— Ако бяхте тръгнал през квартала за развлечения с фенер, хората щяха да се смеят — отвърна Джуро. — Внимавайте, господине. Тази купчина пръст, на която сте стъпил, е извадена от новия ров. По-добре слезте, преди да сте паднал.
След малко водата в рова, както и небето над река Сумида, придобиха червеникав оттенък. По това време, късно напролет, луната висеше над покривите на Йошивара като сплесната бяла пита.
— Ето го там, отвъд моста — каза Джуро. — Да ви услужа ли с кърпа?
— За какво?
— Да си поскриете лицето — ето така.
Джуро и Короку извадиха всеки от обитата си по едно червено парче плат и ги вързаха като забрадки на главите си. Коджиро последва техния пример, като употреби за целта къс червено-кафява коприна.
— Така се прави — обясни Джуро. — По модата.
— Много добре ви стои.
Коджиро и неговите двама водачи се смесиха с пъстрата тълпа, която блуждаеше от дом на дом. Също като Янагимачи в Киото, Йошивара бе ярко осветен. Входовете на постройките бяха шарено украсени със завеси в червено или бледожълто, някои от които имаха на долния край звънчета, за да могат момичетата да познават кога влизат посетители.
След като влизаха и излизаха в два-три дома, Джуро се ухили на Коджиро и каза:
— Няма смисъл да се опитвате да го скриете, господине.
— Какво да скрия?
— Казахте, че никога не сте били тук преди, но в последния дом едно момиче ви позна. В мига, в който влязохме, изписка нещо и се скри зад един параван. Научихме ви тайната.
— Никога по-рано не съм идвал тук. За кого говорите?
— Не се преструвайте на невинен, господине. Хайде да се върнем. Ще ви я покажа.
Влязоха пак в дома, чиято завеса бе украсена със знак във формата на разтроено детелиново листо. Вляво с доста дребни букви пишеше „Сумия“.
Тежките греди и внушителните коридори на сградата напомняха строежа на киотските храмове, но лъскавата новост на всичко обезсмисляше опита да се създаде дух на стародавност и достойнство. Коджиро силно подозираше, че под пода още вирее блатна растителност.
Голямото помещение, в което ги въведоха на втория етаж, не бе още разтребено след последните посетители. Масата и подът бяха осеяни с парченца храна, хартия, клечки за зъби и какво ли още не. Прислужницата, която дойде да почисти, изпълни това свое задължение с изисканост, достойна за ратайкиня.
Щом дойде да вземе поръчките им, Онао се постара да им покаже колко много е заета. Заяви, че едва й оставало време за сън и още три години такъв напрегнат живот ще я закарат в гроба. По-добрите от домовете в Киото правеха усилие да поддържат заблуждението, че основна причина за съществуването им е да развличат и доставят радост на своите посетители. Тук целта пък очевидно бе кесиите на мъжете да бъдат облекчени възможно най-бързо.
— Значи това е кварталът за забавления в Едо — изпухтя Коджиро, като хвърли укорен поглед към дупките от чепове по тавана. — Доста е калпав, бих казал.
— О, така е само засега — възрази Онао. — Сградата, която строим, ще е по-хубава от всичко, каквото сте виждали в Киото или Фушими. — За миг тя се вгледа в Коджиро. — Знаете ли, господине, виждала съм ви преди някъде. А, да! Беше миналата година по пътя Кошу.
Коджиро бе забравил случайната среща, но след като му беше напомнена, с проблясък на интерес заяви:
— Ами, да — струва ми се, съдбите ни трябва да се преплитат.