— И на мен така ми се вижда — каза Джуро със смях, — след като и едно от момичетата си ви спомня.
Покрай закачките към Коджиро за неговото минало той описа лицето и дрехите на момичето и помоли Онао да иде да я намери.
— Знам за коя говорите — отвърна старицата и тръгна да я доведе.
След като мина известно време, без тя още да се е върнала, Джуро и Короку излязоха в залата и плеснаха с ръце, за да я повикат. Трябваше още няколко пъти да повторят това, докато тя най-сетне отново се появи.
— Не е тук онази, за която питахте — каза Онао.
— Беше само преди няколко минути.
— Наистина странно, и аз така казах на господаря. Бяхме в прохода Коботоке, самураят, с когото сте, мина по пътя и онзи път тя също избяга.
Зад Сумия се издигаше скелето на новата сграда, с частично завършен покрив и без стени.
— Ханагири! Ханагири!
Това бе името, дадено на Акеми, която сега се криеше между куп дъски и едно хълмче от стърготини. Търсещите я на няколко пъти минаваха така близо, че й се налагаше да затаява дъх.
„Колко отвратително!“, помисли си. През първите няколко минути гневът й бе насочен единствено срещу Коджиро, но сега вече бе обхванал всеки представител на мъжкия пол — Коджиро, Сеиджуро, самураите от Хачиоджи, посетителите на Сумия, които всяка нощ грубо я обладаваха. Всички мъже са й врагове, всички са ужасни.
Освен един. Единственият. Онзи, който ще е като Мусаши. Онзи, когото непрестанно бе търсила. Отказала се от действителния Мусаши, тя сега бе убедила себе си, че ще е утешително да се преструва на влюбена в някой подобен нему. За голямо свое раздразнение не откриваше никой, който поне малко да прилича на него.
— Ха-на-ги-ри!
Беше самият Шоджи Джинай, който викаше първо от задната част на постройката, а сега се приближаваше към нейното укритие.
Придружаваха го Коджиро и другите двама мъже. Оплакваха се до втръсване, което накара Джинай няколко пъти да повтаря своите извинения, но накрая си тръгнаха към улицата.
Като видя това, Акеми изпусна въздишка на облекчение и изчаквайки Джинай отново да влезе вътре, се затича право към вратата на кухнята.
— Я, Ханагири, през цялото време навън ли си била? — попита стреснато кухненската прислужница.
— Ш-ш-ш! Мирувай и ми дай малко саке.
— Саке ли? Сега?
— Да, саке!
След идването й в Едо случаите, в които Акеми търсеше утеха в сакето, бяха станали все по-чести.
Уплашената слугиня й наля една голяма чаша. Акеми затвори очи, пресуши съда и белосаното й лице остана наклонено назад, докато почти дойде успоредно на бялото дъно на чашата.
Щом се обърна с гръб към вратата, прислужницата стреснато извика:
— Къде си тръгнала сега?
— Млъквай. Само ще си измия краката и после пак ще вляза вътре.
Акеми нахлузи първия попаднал й чифт дзори и малко неуверено закрачи към улицата. „Колко е хубаво вън на открито!“, бе първата й мисъл, която обаче много скоро беше последвана от отвращение. Изплю се неопределено в посока на търсачите на забавления, които вървяха по ярко осветената улица и с всичка сила затича.
Като стигна до едно място, където в рова се отразяваха звездите, се спря да погледа. „О, о! Този път фенери. И са от Сумия. Зверове! Даже за няколко минути ли не могат да оставят едно момиче на мира? Не. Да я намерят! Да я накарат пак да им вади пари! От плътта и кръвта й да си изкарат още малко дъски за новата постройка — от това само ще са доволни. Е, няма да ме имат повече!“
Навитите стърготини, закачили се в косата й, заподскачаха нагоре-надолу, докато тя в главоломен бяг изчезна в тъмнината. Нямаше представа къде отива и надали можеше по-малко да я е грижа — стига да е далеч, много далеч.
Кукумявката
Когато най-сетне напуснаха чайната, Коджиро едва успяваше да се държи на крака.
— Рамо… рамо… — изломоти той, посягайки да се облегне на Джуро и Короку едновременно.
Тримата се заклатушкаха неуверено по тъмната, опустяла улица.
— Господине, казах ви, че трябваше да пренощуваме там — обади се Джуро.
— В оная дупка ли? За нищо на света! По-скоро бих се върнал в Сумия.
— Аз пък не бих, господине.
— И защо не?
— Онова момиче там избяга от вас. Ако я намерят, може да я принудят да си легне с вас, но за какво? Вие бездруго няма да може да й се насладите тогава.
— Хм. Може би си прав.
— Желаете ли я?
— Не-е.
— Ама все не можете да си я избиете съвсем от ума, а?
— Никога в живота си не съм се влюбвал. Не съм от тези. Имам по-важни неща за правене.
— Какви, господине?
— Ами очевидно е, момчето ми. Ще стана най-добрият и най-прочутият майстор на сабята, който е живял някога, и най-бързият начин да постигна това е да стана учител на шогуна.