— Но той вече има дома Ягю за учители. И чувах, че наскоро наел Оно Джироемон.
— Оно Джироемон! Че кой дава и една пръдня за него? Пък и Ягю не ме впечатляват кой знае колко. Мен гледайте. Някой ден в скоро време…
Стигнали бяха до отсечката, покрай която се прекопаваше новия ров. До средата на върбовите стволове бе насипана мека пръст.
— Внимавайте, господине — много е хлъзгаво — предупреди Джуро, докато двамата с Короку се опитваха да помогнат на своя учител да слезе от купчината.
— Стой! — извика Коджиро и внезапно бутна двамата мъже настрани. Бързо се пързулна надолу по купа. — Кой е там?
Човекът, който току-що се бе метнал към гърба на Коджиро, загуби равновесие и презглава се катурна в рова.
— Забравил ли си, Сасаки?
— Ти уби четирима от другарите ни!
Коджиро скочи на върха на купа пръст, откъдето успя да различи между дърветата поне десетима мъже, отчасти скрити от гъсталака. С насочени към него саби те бавно почнаха да стесняват кръга си.
— Значи сте от училището Обата, а? — попита той презрително. Внезапното произшествие напълно го отрезви. — Миналият път загубихте четири от петима. Колко сте дошли тази вечер? Колко искате да умрат? Само ми кажете броя и ще се съобразя. Страхливци! Нападайте, ако смеете!
Ръката му ловко посегна през рамото към „Дългия прът“.
Преди да се подстриже за монах, Обата Ничиджо бе един от най-прославените воини в Кай — област, известна със своите юначни самураи. След като домът Такеда бе разбит от Токугава Иеясу, семейство Обата потъна в неизвестност, докато Кагенори не се отличи в битката при Секигахара. Впоследствие той бе повикан на служба лично от Иеясу и си спечели слава като преподавател по военна наука. При все това отказа предложеното му от шогуната парче земя в центъра на Едо с извинението, че селски воин като него ще се чувства там неуютно. Предпочете едно гористо място в съседство със светилището Хиракава Тенджин, където настани своето училище в една прастара, покрита със слама селска къща, към която пристроиха нова зала за уроци и доста внушителен вход.
Вече в напреднала възраст и страдащ от нервно разстройство, Кагенори през последните месеци стоеше затворен в своята болнична стая и рядко се появяваше в залата. Гората наблизо бе пълна с кукумявки и отскоро той навикна да се подписва като „Стария кукуй“. Понякога се усмихваше отпаднало и казваше:
— И аз съм кукумявка като другите.
Нерядко болката от кръста нагоре ставаше нетърпима. Тази нощ бе такава.
— Чувствате ли се малко по-добре? Ще искате ли малко вода?
Говореше Ходжо Шиндзо, син на Ходжо Уджикацу, прочутия майстор на военното изкуство.
— Сега много ми олекна — отвърна Кагенори. — Вие защо не си легнете? Скоро ще стане светло.
Косата на болника бе бяла, тялото му — изтъняло и превито като остаряла слива.
— Не се безпокойте за мен. През деня ще се наспя, колкото искам.
— Не може да ви остава много време за сън, щом ежедневно сте поели моите занятия в залата. Вие сте единственият, който може да се справи с тях.
— Да се спи твърде много не е добре за духа.
Забелязвайки, че лампата скоро ще угасне, Шиндзо спря да разтрива гърба на стареца и отиде да донесе масло. Когато се върна, Кагенори, все така легнал по корем, бе вдигнал своето кокалесто лице от възглавницата. Светлината тревожно се отразяваше в очите му.
— Какво има, господине?
— Не чувате ли? Прилича на плисък на вода.
— Изглежда идва от кладенеца.
— Кой ли ще е по това време? Мислите ли, че някои от мъжете пак са излизали да пият?
— Сигурно това ще е, но все пак ще погледна.
— Като сте тръгнал, хубаво да им се скарате.
— Да, господине. Вие по-добре заспивайте. Трябва да сте уморен.
Щом болката на Кагенори утихна, той се отпусна и заспа. Шиндзо внимателно подви завивките под раменете му и отиде до задната врата. Двама от учениците се бяха навели над ведрото на кладенеца и миеха кръв от лицата и ръцете си.
Той се затича към тях с намръщено лице.
— Значи сте ходили? — попита рязко. — След като настоях да не го правите!
Раздразнението по лицето му изчезна, щом видя в сянката на кладенеца да лежи трети. Според това как стене, изглеждаше, че всеки миг може да умре от раните си.
Като момченца, които молят своя по-голям брат за помощ, и двамата мъже сгърчиха лица и неудържимо заридаха.
— Глупаци! — Шиндзо трябваше да се въздържи да не започне да им се кара. — Колко пъти съм ви предупреждавал, че той не ви е по силите? Защо не ме слушахте?