След това Коджиро се зае да пръска мълва, че военното обучение в Обата било повърхностно, че не било нищо повече от повторение на учението на Кусуноки или на старокитайските военни писания, познати като „Шестте тайни“ и че всичко това било лъжливо и невярно. Щом злостните му твърдения стигнаха до ушите на учениците, те се зарекоха да го накарат да плати с живота си.
Възражението на Шиндзо бе, че въпросът е маловажен, че не бива да тревожат учителя си с неща от този род и че Коджиро не се е занимавал сериозно с военна наука, остана без последствия, макар той освен това да посочи, че преди да предприемат каква да е решителна крачка, трябва да се посъветват със сина на Кагенори, Йогоро, който бе на дълго пътешествие.
„Не могат ли да разберат колко много излишни неприятности създават?“, жалеше Шиндзо. Гаснещата светлина на лампата бледо осветяваше неговото загрижено лице. Както още ровеше ума си за някакво решение, той сложи ръце върху отворените книги и задряма.
Събуди го шепот от неясни гласове.
След като отиде първо в залата за уроци и я намери празна, нахлузи чифт дзори и излезе. В един бамбуков гъсталак — част от свещената горичка на светилището Хиракава Тенджин — видя това, което и очакваше — голяма група ученици, които разпалено провеждаха военен съвет. Двамата ранени, с пепеляво бледи лица и окачени на бели превръзки ръце, бяха застанали един до друг и описваха тазнощното бедствие.
— Значи твърдите — попита възмутено някой, — че сте отишли десетима и половината сте били убити от този единствен човек?
— Боя се, че да. Не успяхме дори да се приближим до него.
— За Мурата и Ааябе се смяташе, че са нашите най-добри майстори на сабята.
— Те първи си отидоха. Йособей едва успя да се върне, но преди да го спрем, направи грешката да пие вода.
Мрачно мълчание се спусна над събраните. Като изучаващи военна наука те се занимаваха с въпроси на тактиката, стратегията, съобщенията, разузнаването и тъй нататък, не с похватите за ръкопашна битка. Повечето вярваха, че както ги бяха учили, сабленият бой е работа на войници, не на военачалниците. При все това самурайската гордост им пречеше да приемат логичното следствие, а именно — че срещу опитен майстор на сабята като Сасаки Коджиро са безпомощни.
— Какво можем да сторим? — попита един печален глас.
Известно време единственият отговор бе крясъкът на кукумявките.
После някой от учениците умно се обади:
— Имам един братовчед в дома Ягю. Може чрез него да ги склоним да ни помогнат.
— Не ставай глупав! — викнаха неколцина други.
— Не можем да молим други за помощ. Това само допълнително ще посрами нашия учител. Ще бъде като признание за слабост.
— Е, тогава какво да правим?
— Единственият начин е отново да се срещнем с Коджиро. Ако обаче пак го направим в тъмна улица, това само още повече ще навреди на името на училището. Ако ще умираме, да е в открит бой. Поне няма да ни сметнат за страхливци.
— Да го предизвикаме ли писмено?
— Да — и ще трябва да устоим на думата си, колкото и пъти да загубим.
— Мисля, че сте прави, обаче това няма да се хареса на Шиндзо.
— Не е нужно нито той, нито нашият учител да научават. Запомнете това всички. Можем да вземем четка и мастило на заем от свещеника.
Тихо тръгнаха към жилището на свещеника. Преди да са изминали десет крачки, мъжът най-отпред си пое дълбоко дъх и отстъпи. Останалите на мига се вцепениха, с очи, приковани върху задната тераса на грохналата от времето храмова постройка. Там, на фона на сянката, която хвърляше едно натежало от зелени плодове сливово дърво, стоеше Коджиро, подпрял се с един крак на парапета и злостно ухилен. Учениците до един пребледняха, някои вече с труд успяваха да си поемат дъх.
Гласът на Коджиро бе отровен.
— По разговора ви заключавам, че още не сте се поучили и че сте решили да ми пратите писмено предизвикателство. Е, аз ще ви спестя труда. Тук съм и съм готов да се бия. Снощи, сополиви страхливци такива, още докато не си бях измил кръвта от ръцете, стигнах до извода, че ще последва продължение и ви проследих до дома.
Млъкна, за да ги остави да осмислят казаното и после с ироничен тон продължи:
— Питах се как ли решавате къде и кога да излезете на двубой с някой враг. С хороскопа за най-благоприятния ден ли се съветвате? Или пък смятате за по-мъдро да не вадите саби, преди да е дошла някоя тъмна нощ, когато вашият противник е пиян и се връща от квартала за развлечения?
Отново спря, сякаш очакваше отговор.
— Нищо ли нямате да кажете? Няма ли сред вас поне един човек с алена кръв? Щом сте толкова решени да се бием, хайде тогава. Който и да било или всички заедно — на мен ми е все едно! Няма да побягна пред такива като вас, дори да сте целите в доспехи и да крачите под барабанен бой!