От обезсърчените мъже не дойде нито звук.
— Какво ви стана? — Периодите на Коджировото мълчание ставаха все по-дълги. — Да не сте решили да не ме предизвиквате?… Няма ли сред вас поне един с малко смелост? Добре, сега е време да си отворите тъпите уши и да слушате. Аз съм Сасаки Коджиро. Изучил съм изкуството на сабята посмъртно и косвено от великия Тода Сейген. Познати са ми тайните на удара, открити от Китаяма Хисаясу, а аз самият съм създател на школата Ганрю. Не съм като онези, които се занимават с умуване, четат книги и слушат уроци за Сун Дзъ или „Шестте тайни“. По дух и по воля вие и аз нямаме нищо общо.
— Не познавам подробностите от вашите ежедневни занимания, но сега ви показвам каква е действителната наука да се биеш. Не се хваля. Помислете! Когато един мъж бъде нападнат в тъмното, както аз снощи, какво прави той, стига да е имал добрия късмет да спечели? Ако е някой обикновен човек, възможно най-бързо отива на сигурно място. Веднъж оказал се там, премисля станалото и поздравява себе си, че е останал жив. Не е ли така? Нямаше ли вие така да направите?
— Но направих ли аз това? Не! Не само че посякох половината от вашите хора, но и последвах останалите до дома и изчаках тук, право под носовете ви. Слушах, докато се опитвахте в нерешителността си да решите нещо и съвсем ви изненадах. Стига да исках, можех сега да ви нападна и направо да ви унищожа. Ето какво значи да си воин! Това е тайната на военната наука!
— Някои от вас казаха, че Сасаки Коджиро бил само човек на сабята, че не му било работа да идва в едно военно училище и да плещи. Какво още трябва да направя, за да ви убедя колко сте сгрешили? Навярно днес ще ви докажа не само, че съм най-големият майстор на сабята в страната, но и че докрай владея тактиката на боя!
— Ха-ха! Това взе да става като цял урок, а? Боя се, че ако продължа да лея пред вас от знанията си, бедният Обата Кагенори може да се окаже без приходи. А нали това не бива да става?
— Ох, жаден съм. Короку! Джуро! Донесете ми малко вода!
— Веднага, господине! — отвърнаха в един глас двамата, застанали до светилището, откъдето гледаха досега унесени във възхищение.
— Какво се готвите да правите, господине? — попита нетърпеливо Джуро, след като му донесоха вода в голяма глинена чаша.
— Питайте тях! — изсмя се Коджиро. — Отговорът ще намерите в тези тъпи язовски лица.
— Виждали ли сте някога хора с такъв глупав вид? — изхили се Короку.
— Що за страхлива паплач?! — възкликна Джуро. — Хайде, да си вървим, господине. Тези няма да ви застанат насреща.
Докато тримата излизаха наперено през храмовата порта, Шиндзо, скрит зад дърветата, промълви през стиснати зъби:
— Ще ви върна за това.
Учениците бяха отчаяни. Коджиро ги надхитри и надви, после със злорадство ги остави уплашени и унижени.
Тишината бе нарушена от един друг ученик, който изтича към тях и със стреснат глас попита:
— Поръчвали ли сме ковчези? — Щом никой не отговори, добави: — Майсторът на ковчези току-що пристигна с пет. Сега чака.
Накрая някой от множеството покрусено отвърна:
— Пратили сме да донесат телата. Още не са дошли. Не съм сигурен, но ми се струва, че ще ни трябва още един ковчег. Помоли го да направи и него, а готовите сложи под навеса.
Тази нощ в залата за уроци устроиха бдение. Макар, с надеждата Кагенори да не чуе, вършеха всичко тихо, но той повече или по-малко успя да се досети какво е станало. Въздържа се да задава въпроси, а и Шиндзо не каза нищо.
От този ден нататък училището бе белязано с клеймото на поражението. Само Шиндзо, който призова към умереност и бе обвинен, че е страхливец, поддържаше живо желанието за мъст. В очите му гореше блясък, който никой от останалите не успяваше да разгадае.
Рано наесен болестта на Кагенори се влоши. От леглото му се виждаше някаква кукумявка, кацнала на един от клоните на голямата дзелкова. Тя все се блещеше, не помръдваше и денем кряскаше към луната. Сега Шиндзо долови в крясъка на птицата прокоба, че краят на неговия учител наближава.
После дойде писмо от Йогоро, в което се казваше, че е чул за Коджиро и е тръгнал да се връща. През следващите няколко дни Шиндзо се питаше кой ли ще дойде пръв — синът или смъртта на бащата. Във всеки случай, деня, който очакваше, деня, в който щеше да бъде освободен от своя дълг, наближаваше.
На вечерта преди деня, в който очакваха Йогоро, Шиндзо остави на своето писалище писмо за сбогом и се раздели с училището Обата. Застанал в гората край светилището, той погледна към болничната стая на Кагенори и тихо каза: