— Простете, че си тръгвам без ваше позволение. Почивайте спокойно, добри ми учителю. Утре Йогоро ще си е у дома. Не знам дали ще мога, преди да умрете, да ви покажа главата на Коджиро, но трябва поне да опитам. Загина ли при това, ще ви очаквам в земята на мъртвите.
Чиния с риба
Мусаши се скиташе вън от града, посветил се на отшелнически упражнения. Наказваше тялото си, за да възвиси душата. Повече от всякога бе решен да продължи сам — и ако това значи да гладува, да спи на открито в студ и дъжд и да върви облечен в мръсни дрипи, то така да бъде. В сърцето си имаше мечта, която никога нямаше да осъществи, в случай че стане платен служител на господаря Дате, та дори и негово височество да му предложи цялото свое владение с три милиона крини доход.
След дългото пътуване до Накасендо прекара само няколко нощи в Едо, преди да поеме пак на път — сега на север, към Сендай. Парите, които му даде Ишимода Геки, му тежаха на съвестта — от мига, в който ги откри, знаеше, че няма да намери покой, докато не ги върне.
Сега, година и половина по-късно, се озова в Хотенгахара, една равнина в областта Шимоза, източно от Едо, малко променила се, откакто метежникът Тайра но Масакадо и отрядите му бяха вилнели тук през десето столетие. Равнината си оставаше мрачно място, рядко населено и незасята с нищо ценно — само бурени, малобройни дървета и пръснат бамбук и камъш. Слънцето, ниско на хоризонта, оцветяваше в червено локвите застояла вода, но оставяше тревата и гъсталака безцветни и неясни в полумрака.
— Сега какво? — промърмори си Мусаши, като спря на един кръстопът, за да даде почивка на своите уморени нозе.
Чувстваше тялото си отпаднало и още подгизнало от внезапния порой, който преди няколко дни го свари в прохода Точиги. Неприятната вечерна влага будеше у него нетърпение да открие някакво място, където живеят хора. През последните две нощи спа под звездите, но сега копнееше за топлината на огнище и за малко истинска храна, дори да е просто селско ястие като варени просо и ориз.
Лекият солен повей във вятъра подсказваше, че морето е наблизо. Ако тръгне към него, разсъди Мусаши, може да намери някоя къща, даже рибарско село или малко пристанище. Ако ли не, ще трябва да се примири с още една нощ в есенната трева, под едрата есенна луна.
С известна доза ирония осъзна, че ако бе по-поетичен по природа, можеше да се наслади на тези мигове сред тъжната самота на пейзажа. Сега обаче искаше само да избяга оттук, да бъде сред хора, да получи малко прилична храна и да си почине. Но непрестанното жужене на насекомите сякаш пригласяше на самотното му странстване.
Мусаши се спря на един покрит с пръст мост. През кроткото бълбукане на тясната река му се стори, че чува някакъв плясък. Може би видра? Напрегна очи в гаснещата дневна светлина, докато едва успя да различи някаква коленичила в ниското до края на водата фигура. Засмя се, като си помисли, че момчето, което сега вдигна очи към него, съвсем определено приличаше в лице на видра.
— Какво правиш там долу? — подвикна приятелски.
— Ловя риба — дойде краткият отговор.
Момчето люлееше във водата една плетена кошница, за да очисти мятащия се улов от тинята и пясъка.
— Много ли улови? — осведоми се Мусаши, комуто не се искаше да прекъсва започнатото общуване с друг човек.
— Наоколо няма много. Есен е вече.
— Какво ще кажеш да ми дадеш малко?
— От моите?
— Да, само една шепа. Ще ти ги платя.
— Извинете. Те са за баща ми.
Момчето прегърна кошницата, пъргаво скочи от брега и като куршум се изгуби в тъмнината.
— Бързо е дяволчето, трябва да призная — засмя се Мусаши, останал за втори път сам.
Спомни си за своето детство и за Джотаро. „Чудя се какво ли е станало с него“, замисли се. Когато го видя за последен път, бе на четиринадесет. Скоро щеше да е на шестнадесет. „Бедното момче. Приемаше ме като учител, обичаше ме като учител, а как постъпих аз с него? Нищо не направих.“
Обзет от спомените, той забрави умората. Спря се и остана на място. Луната бе изгряла, ярка и пълна. Тъкмо в нощи като тази Оцу обичаше да свири на флейта. В шума на насекомите му се причу смях, дружният смях на Оцу и Джотаро.
Изви глава на една страна и зърна някаква светлинка. Обърна се с цяло тяло в същата посока и тръгна право натам.
Навсякъде около самотната хижа растеше висока местна детелина, стигаща чак до разкривения покрив. Стените бяха обрасли с кратунка, цветовете на която отдалеч приличаха на огромни капки роса. Щом дойде по-наблизо, Мусаши бе стреснат от сърдития пръхтеж на един неоседлан кон, вързан до съборетината.