— Кой е там?
В идващия отвътре глас Мусаши разпозна момчето с рибата. Усмихна се и извика:
— Ще може ли да ме приютите за през нощта? Още рано на сутринта си тръгвам.
Момчето излезе на вратата и внимателно огледа Мусаши.
— Добре. Влизайте — каза след миг.
Къщата бе по-порутена от коя и да е, която Мусаши бе виждал. През процепите в стените и тавана се сипеше лунна светлина. След като си свали наметалото, той дори не успя да намери гвоздей, на който да го закачи. От вятъра отдолу, въпреки тръстиковата рогозка, по пода имаше течение.
Момчето коленичи чинно пред своя гост и попита:
— Нали там при реката казахте, че искате малко риба? Обичате ли от тази?
В тази обстановка неговата благовъзпитаност така изненада Мусаши, че той само се облещи.
— Защо гледате така?
— Ти на колко си години?
— На дванайсет.
Мусаши остана впечатлен от лицето му. Беше мръсно като току-що изтръгнат от земята лотосов корен, а косата имаше вид и мирис на птиче гнездо. Ала в изражението му личеше характер. Страните бяха закръглени, а сред мръсотията като мъниста светеха двете чудесни очи.
— Имам малко просо с ориз — продължи гостоприемно момчето. — А сега, тъй като вече дадох на баща ми, може, ако искате, да вземете останалата риба.
— Благодаря.
— Предполагам, че ще желаете и чай.
— Да, ако не ви затруднявам много.
— Почакайте тук.
То бутна една скрибуцаща врата и влезе в съседната стая.
Мусаши го чу да чупи дърва и после да раздухва пламъка в едно глинено хибачи. Не след дълго изпълнилият хижата дим прогони насекомите навън.
Момчето се върна с поднос, който постави на пода пред госта. Мусаши веднага се зае с храната като много бързо, мълчаливо изгълта солените препечени рибки, просото с ориз и сладникавата черна фасулена каша.
— Хубаво беше — каза той с благодарност.
— Наистина ли?
Момчето изглежда се радваше, когато някой друг е доволен.
„Добре възпитан момък,“ помисли си Мусаши.
— Бих искал да изразя благодарността си пред главата на дома. Той вече легнал ли си е?
— Не — пред вас е.
Момчето посочи носа си.
— Вие тук съвсем сам ли сте?
— Да.
— А, ясно. — Последва неудобно мълчание. — И с какво се препитавате?
— Давам коня под наем и го придружавам като коняр. Бяхме и позасели едно друго… О, маслото за лампата се е свършило. Но вие и без това трябва да сте готов за лягане, нали?
Мусаши легна на простряния до стената износен сламеник. Бръмченето на насекомите му подейства успокояващо. Заспа, но навярно заради телесното изтощение почна да се поти. След това засънува, че чува дъжд.
Шумът от съня го накара внезапно да се събуди и да седне в леглото. Нямаше грешка. Това, което сега чуваше, бе шум от точене на нож или сабя. Щом по навик посегна към сабята си, момчето му подвикна:
— Не можете ли да спите?
Откъде знае, че е буден? Удивен, Мусаши попита:
— Какво правите, че по това време точите нещо?
Въпросът бе зададен с такъв напрегнат глас, че по-скоро напомняше ответен саблен удар, отколкото част от разговор.
Момчето избухна в смях.
— Уплаших ли ви? Виждате ми се прекалено силен и смел, че така лесно да се плашите.
Мусаши мълчеше. Чудеше се дали не е попаднал на някой престорил се на селско момче всевиждащ демон.
Щом пак се чу търкането на острието в точиларския камък, Мусаши отиде до вратата. През процепа успя да види, че другата стая е кухня с тясно място за спане в единия край. Момчето бе коленичило до прозореца под лунната светлина, с голяма стомна вода до себе си. Сабята, която точеше, бе от онези, каквито използват селяните.
— Какво си намислил да правиш с това? — попита Мусаши.
Момчето хвърли поглед към вратата, но продължи с работата си. След още няколко минути избърса дългото около лакът и половина острие и го вдигна нагоре да го огледа. То ярко заблещука на лунната светлина.
— Вижте — каза, — смятате ли, че мога да разполовя с това някого?
— Зависи дали знаеш как.
— О, сигурен съм, че знам.
— Някой определен човек ли имаш предвид?
— Баща ми.
— Баща ти ли? — Мусаши бутна вратата и я отвори докрай. — Надявам се, не си мислиш, че тази шега е много смешна.
— Аз не се шегувам.
— Не искаш да кажеш, че си наумил да убиеш баща си. Дори плъховете и стършелите в този пущинак зачитат поне родителите си.
— Но ако не го разрежа надве, няма да мога да го нося.
— Къде да го носиш?
— Трябва да го занеса до гробището.
— Ще рече, че е мъртъв ли?
— Да.
Мусаши отново погледна към по-далечната стена. Не му бе хрумнало, че едрият предмет, който видя там по-рано, може да е тяло. Сега забеляза, че това наистина е труп на стар човек, сложен да лежи изпънат, с възглавница под увитата в кимоно глава. До него имаше паничка ориз, чаша с вода и няколко хапки препечена риба върху дървена чиния.