Като си спомни как без да иска бе помолил момчето да вземе от рибата, предназначена като дар за духа на покойник, Мусаши почувства тръпка на неудобство. В същото време се възхити на детето за хладнокръвието, с което се е сетило да разреже тялото на части, за да може така да го носи. Погледът му остана прикован върху лицето на малкия и няколко мига не каза нищо.
— Кога умря той?
— Тази сутрин.
— Колко далеч е гробището?
— Горе на хълма е.
— Не можеше ли да накараш някой да го занесе дотам заради теб?
— Нямам пари.
— Нека да ти дам малко.
Момчето поклати глава.
— Не. Баща ми не обичаше да приема нищо като подарък. Не обичаше да ходи и в храма. Мога да се справя сам, благодаря ви.
Духът и смелостта на момчето, както и стоическото му, но разумно държание, накараха Мусаши да предположи, че бащата не е бил роден обикновен селянин. Трябваше да има нещо, което да обясни забележителната самостоятелност на сина.
От почит към желанието на покойника Мусаши реши да задържи парите си и предложи вместо това да помогне, за да пренесат тялото наведнъж. Момчето се съгласи и двамата заедно натовариха трупа на коня. Щом пътят стана стръмен, го свалиха от гърба на животното и Мусаши го понесе на своя. Гробището се оказа малко открито място под един орех, белязано със самотен валчест камък.
След погребението момчето сложи цветя на гроба и каза:
— Тук са погребани също дядо, баба и майка.
После сключи ръце в молитва. Мусаши се присъедини към неговата мълчалива молба за мира на семейните покойници.
— Надгробният камък не ми се вижда много стар — отбеляза той. — Кога се е заселило тук вашето семейство?
— По времето на дядо ми.
— А откъде са били преди това?
— Моят дядо е бил самурай на рода Могами, но след поражението на неговия господар изгорил родословното ни дърво и всичко друго. Нищо не останало.
— Не виждам името му изрязано на камъка. Няма дори семеен знак или дата.
— Когато умираше, той заръча върху камъка да няма нищо. Беше много последователен. Веднъж идваха някакви хора от владенията на Гамо, друг път — от тези на Дате и му предлагаха служба, обаче той отказа. Казваше, че самураят не бива да служи на повече от един повелител. Такъв беше също и с камъка. Тъй като бе станал земеделец, сметна, че да сложи на него името си щяло да посрами неговия покоен господар.
— Ти знаеш ли името на дядо си?
— Да. Мисава Йори. Баща ми като земеделец се отказа от презимето и се нарече просто Санемон.
— А твоето има как е?
— Саносуке.
— Имаш ли някакви роднини?
— По-голяма сестра, но тя ни напусна преди много време. Не знам къде е сега.
— И никой друг ли?
— Не.
— Как сега мислиш да си изкарваш прехраната?
— Също като преди, предполагам — отвърна момчето, но после бързо добави: — Вижте, вие нали сте шугийоша? Трябва да обикаляте почти навсякъде. Вземете ме с вас. Можете да яздите моя кон, а аз ще ви бъда коняр.
Докато прехвърляше през ума си предложението на момчето, Мусаши впери поглед в земята под тях. След като бе достатъчно плодородна да изхрани такова разнообразие от бурени, не можеше да проумее защо не се обработва. Със сигурност не и понеже тукашните хора живеят много охолно — навсякъде бе видял свидетелства на бедност.
Културата, замисли се Мусаши, не процъфтява, преди хората да са се научили да властват над силите на природата. Питаше се защо тук посред равнината Канто те са така безпомощни, защо се оставят тази природа да ги потиска. При изгрева на слънцето забеляза дребни животинки и птици весело да подскачат сред богатствата, които човекът по тези места още не се бе научил да прибира. Или поне така изглеждаше.
Скоро отново си спомни, че въпреки своята смелост и самостоятелност Саносуке е още дете. Преди мокрите от росата листа да са заблестели на слънцето и те да се приготвят да вървят, момчето вече не беше тъжно и всъщност изглежда всяка мисъл за неговия баща бе излязла от ума му.
По средата на пътя надолу вече започна да притиска Мусаши за отговор на предложението, което даде.
— Готов съм да тръгна днес — заяви. — Помислете само — където и да отидете, ще можете да яздите коня, а аз ще съм до вас да ви прислужвам.
На това Мусаши отвърна с двусмислено изсумтяване. Макар Саносуке с много неща да привличаше вниманието му, той се запита дали отново трябва да се товари с отговорността за бъдещето на едно момче. Джотаро имаше естествени заложби, но от каква полза за него бе, че тръгна с Мусаши? А сега, когато е изчезнал бог знае къде, още по-остро чувстваше своята отговорност. При все това, разсъди Мусаши, ако човек мисли само за предстоящите опасности, той не може да направи и една стъпка напред, какво остава с успех да си проправи път през живота. Още повече, че при едно дете никой, дори родителите му, не може да бъде сигурен за неговото бъдеще. „Възможно ли е в действителност безпристрастно да се прецени какво е добро за детето и какво — не?, запита се той. Щом става дума да се развият дарбите на Саносуке и да го насоча по правилен път, то това мога да направя. Струва ми се, никой и не би могъл да стори повече.“