— Обещайте, хайде. Моля ви — настояваше момчето.
— Ти цял живот коняр ли искаш да бъдеш, Саносуке?
— Не, естествено. Искам да стана самурай.
— Това си мислех и аз. Обаче ако дойдеш с мен и ми станеш ученик, знай, че доста трудности ще те чакат.
Момчето захвърли въжето и преди Мусаши да разбере какво е намислило, коленичи на земята под главата на коня. Поклони се дълбоко и каза:
— Умолявам ви, господине, направете от мен самурай. Това искаше и моят баща, но той нямаше никой, когото да помоли да ми помогне.
Мусаши слезе от седлото, огледа се за миг наоколо, после вдигна една пръчка и я подаде на Саносуке. Намери друга за себе си и каза:
— Искам да ме удариш с тази пръчка. Като видя как умееш да си служиш с нея, ще реша дали имаш дарба да станеш самурай.
— Ако ви ударя, ще кажете ли „да“?
— Опитай и ще видим — засмя се Мусаши.
Саносуке хвана здраво своето оръжие и като побеснял се втурна напред. Мусаши се показа безжалостен. Момчето получаваше удар след удар — по раменете, лицето, ръцете. Всеки път, след като бъдеше отблъснато, се олюляваше, но винаги се връщаше, за да нападне отново.
„Много скоро ще се разплаче“, помисли си Мусаши.
Но Саносуке не желаеше да се предава. Щом пръчката му се счупи на две, се спусна напред с голи ръце.
— Какво мислиш, че правиш, дребосъко? — тросна се Мусаши с нарочно подигравателен глас.
Улови момчето за обито и го просна по очи на земята.
— Копелдак такъв! — извика в отговор Саносуке, вече станал на крака и отново в нападение.
Мусаши го хвана за китката и го вдигна във въздуха.
— Стига ли ти?
— Не! — кресна упорито неговият противник, макар слънцето да му светеше в очите и да бе принуден да маха с крака и ръце съвсем напразно.
— Сега ще те метна върху онзи камък там. Направо ще те убия. Искаш ли да се предадеш?
— Не!
— Упорит си, а? Не виждаш ли, че загуби?
— Не и докато съм още жив! Ще видиш. Накрая аз ще спечеля.
— И как очакваш да стане това?
— Ще се упражнявам, ще овладея себе си.
— Но докато ти десет години се упражняваш, и аз ще правя същото.
— Да, обаче ти си много по-стар от мене. Ще умреш пръв от двама ни.
— Хмм.
— И щом те сложат в ковчега, ще те ударя за последно и ще спечеля!
— Глупак! — извика Мусаши, като подхвърли момчето на земята.
Щом Саносуке стана, Мусаши го погледна за миг в лицето, засмя се и плесна веднъж с ръце.
— Добре. Можеш да ми станеш ученик.
Какъвто учителят, такъв и ученикът
По късия път назад към хижата Саносуке не престана да дърдори за своите мечти относно бъдещето.
След като обаче Мусаши му каза, че тази нощ трябва да се готви за сбогуване с единствения дом, който някога е имал, момчето бе обзето от печал. Стояха до късно будни и Саносуке, с премрежен поглед и тих глас, споделяше спомени за своите родители, дядо и баба.
На сутринта, докато се готвеха да потеглят, Мусаши обяви, че отсега нататък ще нарича Саносуке Йори.
— Щом ще ставаш самурай — обясни той, — подобава естествено да приемеш името на дядо си.
Момчето още не бе достатъчно голямо за тържествено встъпване в пълнолетие, когато би трябвало да получи и името си на възрастен, но Мусаши сметна, че ако сега му даде дядовото име, то ще се почувства задължено да го защити.
По-късно, щом му се стори, че малкият се бави нещо в къщата, той спокойно, но строго го повика:
— Побързай, Йори. Там няма нищо, от което да имаш нужда. Не ти трябват спомени от миналото.
Йори изскочи навън в едно кимоно, което едва покриваше бедрата му, сламени конярски сандали на нозете и платнена торба, която съдържаше малко сух обяд. Приличаше на жабче, но бе готов и жаден за своя нов живот.
— Избери някое дърво зад къщата и вържи коня — нареди Мусаши.
— Може направо да го яхнете сега.
— Прави, каквото ти казвам.
— Да, господине.
Мусаши си отбеляза възпитаността на отговора — малък, но насърчителен признак за готовността на момчето да замени своята нескопосана селска реч със самурайски привички.