— Увлекателна работа, нали? — попита Мусаши.
Съвсем откровено Йори отвърна:
— Въобще не я намирам за увлекателна. Нямаше нужда да ви ставам ученик, за да знам как се прави такова нещо.
— С течение на времето ще почне да ти харесва повече.
С наближаването на края на есента гласовете на насекомите замлъкнаха. Листата изсъхнаха и окапаха. Мусаши и Йори издигнаха своята нова хижа и сега се заеха със задачата да подготвят земята за посев.
Един ден, докато оглеждаше полето, Мусаши изведнъж се замисли, че то е като отражение на обществения безпорядък, траял цял век подир края на Онинската война. Като се оставят настрана тези мисли, картината не беше насърчителна.
Той не знаеше това, но в течение на вековете връх Фуджи много пъти бе засипвал Хотенгахара с вулканична пепел, а река Тоне често бе наводнявала равнината. При сухо време пръстта ставаше корава като кост, а последваха ли силни дъждове, водата прокарваше нови сипеи и отнасяше големи количества пръст и камъни. Нямаше някакво корито, в което по-малките потоци естествено да се вливат — най-много до такова нещо се доближаваше едно малко езеро, което не бе достатъчно голямо нито да напоява, нито да отводни цялата околност. Най-неотложната нужда бе очевидна — да бъде овладяна водата.
При все това, колкото повече виждаше, толкова повече Мусаши почваше да се пита защо околността е така бедна. „Няма да е лесно“, помисли си, възбуден от поставеното пред него предизвикателство. Да свържеш в едно вода и пръст, за да създадеш плодородни ниви, не значи нещо по-малко от това да поведеш хората така, че животът им да се промени. На Мусаши се струваше, че тази цел е в пълно съзвучие с неговите идеали на боец.
Започна да вижда Пътя на меча в нова светлина. Преди година-две искаше само да надвива всички съперници, но сега представата, че сабята съществува, за да му дава надмощие над други хора, вече не го удовлетворяваше. Да посича, да тържествува над своите противници, да вади на показ величината на своята сила започваше да му изглежда все по-суетно. Искаше да овладее себе си, да накара самия живот да му се покори, да прави така, че хората да живеят, не да умират. Пътят на меча не бива да бъде прилаган просто с цел лично усъвършенстване. Той трябва да стане източник на сила за хората и да ги води към мир и щастие.
Съзнаваше, че големите му замисли не са повече от сън и така ще бъде, докато е лишен от властта, с която може да ги осъществи. Но в тази пустош тук не се нуждаеше нито от чин, нито от поддръжка отгоре. Хвърли се в борбата с радост и въодушевление.
Ден след ден изкореняваха пънове, пресяваха чакъл, подравняваха земята и превръщаха пръстта и камъните в диги. Двамата с Йори работеха от преди съмнало до след като звездите ярко светнат на небето.
Неспирният им труд привлече вниманието. Минаващите покрай тях селяни често се спираха, заглеждаха се и обсъждаха:
— Какво мислите правят?
— Как успяват да живеят на място като това?
— Момчето не е ли синът на стария Санемон?
Всички се смееха, но имаше някои, които решиха и да предприемат нещо. От чиста загриженост един човек дойде и им каза:
— Никак не ми се иска да говоря така, обаче вие си губите времето. Може да си строшите гърбовете да правите от това нива, но след първата буря за една нощ всичко ще изчезне.
Щом няколко дни по-късно ги видя, че още са тук, доби малко обиден вид.
— Всичко, което правите, казвам ви, е само да копаете много кладенци на място, където няма да има полза от тях.
След още няколко дни заключи, че необикновеният самурай явно не е с всичкия си.
— Глупаци! — извика възмутен.
На следващия ден доведе със себе си цяла дружина, за да се посмеят.
— Ако тук можеше да вирее нещо, нямаше да се потим на това слънце да копаем нашите бедни ниви. Щяхме да си седим по къщите и да си свирим на флейта.
— И глад нямаше да има.
— За нищо разкопавате това място.
— Прилича ми на торище.
Мусаши, който още копаеше с мотиката, остана с наведен към земята поглед и се усмихна. Йори не бе толкова самодоволен, макар преди Мусаши да му се беше карал, че взема така на сериозно селяните.
— Господине — намръщи се момчето, — те все едно и също говорят.
— Не им обръщай внимание.
— Не мога! — извика Йори и хвана един камък, за да го хвърли срещу причинителите на този тормоз.
Един сърдит поглед на Мусаши го спря.
— И каква полза от това, ще има? Ако не се държиш както трябва, няма да те оставя за мой ученик.
При този укор ушите на Йори пламнаха, но вместо да пусне камъка, той изруга и замери с него една обла скала наблизо. Камъкът пусна искри и се сцепи на две. Йори хвърли мотиката настрана и заплака.