Макар да не остана безчувствен, Мусаши се престори, че не го е забелязал. „И той като мен е съвсем сам“, помисли си.
Сякаш от съчувствие към скръбта на момчето, над равнината повя привечерен ветрец, който раздвижи всичко наоколо. Небето потъмня и западаха дъждовни капки.
— Хайде, Йори, давай да влизаме — извика Мусаши. — Изглежда ни чака буря.
Събра набързо сечивата и се затича към къщата. Докато влезе вътре, дъждът вече се сипеше на сиви струи.
— Йори! — извика, изненадан, че момчето не дойде с него.
Отиде до прозореца и напрегнато се загледа към полето. От перваза по лицето му хвърчаха пръски. Светкавичен проблясък продра въздуха и порази земята. Затворил очи и сложил ръце на ушите си, Мусаши направо усети силата на гръмотевицата.
Под вятъра и дъжда си представи старото дърво в Шиподжи и чу суровия глас на Такуан. Почувства, че всичко, което е придобил оттогава насам, дължи нему. Искаше му се да притежава грамадната сила на дървото, също както и Такуановата студена, непоколебима състрадателност. Ако успее да стане за Йори онова, което за него бе старото дърво, ще сметне, че е успял да плати отчасти дълга, който има към монаха.
— Йори!… Йори!
Не последва отговор — само гърмът и биещият по покрива дъжд.
„Къде може да е отишъл?“, зачуди се Мусаши, комуто все още не се искаше да се показва навън.
Щом валежът отслабна до ръмене, той все пак излезе. Йори не се бе помръднал и на педя. С полепналите по тялото дрехи и свитото в сърдито изражение лице приличаше досущ на плашило. Как може едно дете да е така упорито?
— Безумец! — скара му се Мусаши. — Връщай се в къщата. Както си подгизнал целият, може и да не ти е от полза за здравето. Побързай, преди водата да е почнала да се стича. После няма да можеш да се прибереш.
Йори се извърна, сякаш се опитваше да определи откъде идва гласът на Мусаши и почна да се смее.
— Да не ви безпокои нещо? Такъв дъжд не продължава дълго. Вижте, облаците вече се пръскат.
Мусаши, който не очакваше да получи урок от своя ученик, остана немалко стреснат, но Йори даже не се замисли повече за станалото.
— Хайде — каза и взе мотиката. — Можем още доста работа да свършим, преди да залезе слънцето.
През следващите няколко дни скорците и сврачките дрезгаво разговаряха под безоблачното синьо небе, а пукнатините в пръстта покрай корените на камъша се превърнаха в широки пролуки. На шестия ден на хоризонта се появи купчина дребни черни облаци, които бързо се пръснаха по небето, докато над цялата равнина слънцето сякаш изчезна.
Йори огледа за кратко небето и с разтревожен глас отбеляза:
— Този път е сериозно.
Докато още говореше, мастиленочерният вятър префуча покрай тях. Листата се разлюляха и птичките нападаха по земята като покосени от мълчалива и невидима дружина ловци.
— Нов дъжд ли идва? — попита Мусаши.
— Не и щом небето е такова. Аз най-добре да ида до селото. А вие по-добре съберете сечивата и влизайте колкото може по-бързо вътре.
Преди Мусаши да е успял да попита защо, Йори се понесе през равното и бързо изчезна в морето от висока трева.
И този път неговият усет за времето се оказа правилен. Внезапният порой, носен от яростни, бурни ветрове, който прати Мусаши бежешком да си търси убежище, разви свой собствен осезаем ритъм. Известно време дъждът падаше в невероятно количество, после внезапно спираше и накрая продължаваше с дори по-голяма ярост. Дойде нощта, но бурята така и не утихна. Започна да изглежда, сякаш небесата са решили да превърнат цялата земя в океан. На няколко пъти Мусаши се уплаши, че вятърът ще отнесе покрива — подът вече бе осеян с нападали от долната му страна дъсчици.
Дойде сутринта — сива, неугледна и без следа от Йори. Мусаши застана до прозореца и сърцето му изстина — не можеше да стори нищо. Тук-там се виждаше по някое дърво или кичур трева; всичко останало бе ширнало се кално блато. За щастие хижата още беше над нивото на водата, но в някогашното сухо речно корито под нея сега се носеше бясно течение, което отнасяше всичко по пътя си.
Като не знаеше със сигурност дали Йори не е паднал във водата и не се е удавил, на Мусаши му изглеждаше, че времето едва се влачи, докато накрая не му се стори, че чува гласа на момчето, което вика:
— Сенсей! Насам!
Бе на известно разстояние през реката и яздеше един вол с някакъв вързан отзад голям вързоп.
Мусаши поразен гледаше как Йори мина право през калния поток, който сякаш на всяка крачка се готвеше да го повлече надолу.
Като стигна до другия бряг, момчето трепереше от студ и влага, но спокойно отведе вола встрани от хижата.