— Къде беше? — поиска да узнае Мусаши, едновременно с яд и облекчение в гласа.
— В селото, естествено. Донесох много храна. Преди тази буря да свърши, ще навали колкото за половин година, а щом приключи, наводнението ще ни затвори тук.
След като внесоха увития със слама вързоп, Йори го развърза и едно по едно извади нещата от намаслената хартия, с която бяха увити отвътре.
— Ето тук малко орехи… леща… солена риба… Няма да ни свърши храната, дори да минат месец-два, докато се изтече водата.
Очите на Мусаши се премрежиха от благодарност, но не каза нищо. Остана твърде засрамен от своята липса на предвидливост. Как ще може да дава пример на хората наоколо, щом не се грижи за собственото си оцеляване? Ако не беше Йори, сега щеше да е застрашен от гладна смърт. А момчето, отраснало в отдалечен селски край, трябва от двегодишно да се е научило как се трупат припаси.
На Мусаши се стори странно, че селяните са се съгласили да ги снабдят с всичката тази храна. Те самите надали може да имат много за себе си. Щом си върна дар слово и повдигна този въпрос, Йори отговори:
— Заложих кесията си и взех назаем от Токуганджи.
— А кои са Токуганджи?
— Това е храмът на около час път оттук. Баща ми казваше, че в кесията имало малко златен прах. Обясни, че ако изпадна в затруднение, трябва малко по малко да го използвам. Вчера, като се развали времето, се сетих какво ми беше казвал.
Йори тържествуващо се усмихна.
— Тази кесия не е ли спомен от баща ти?
— Да. Сега, след като изгорихме старата къща, ми останаха само тя и сабята.
Той потърка дръжката на късото оръжие в обито си. Макар на предпазителя да нямаше подпис на някой майстор, Мусаши, когато по-рано разгледа острието, си бе отбелязал, че е с отлична направа. Имаше също чувството, че значението на наследената кесия надхвърля златния прах, който съдържа.
— Не бива да даваш останали за спомен неща на други хора. Някой ден в скоро време ще ти я върна, но после ще обещаеш да не се разделяш с нея.
— Да, господине.
— Къде пренощува?
— Свещеникът ми каза, че е добре да изчакам там до сутринта.
— Ял ли си?
— Не. Вие също не сте, нали така?
— Не, обаче нали нямаме дърва за огъня?
— О, имаме много.
Момчето посочи надолу към празното място под пода на хижата, където бе натрупало добър запас от клечки, корени и бамбук, събрани, докато работеха на полето.
Като държеше над главата си парче сламена рогозка, Мусаши пропълзя под постройката и отново се зачуди на предвидливостта на Йори. В условия като тези оцеляването зависи от умението да се подготвяш и всяка малка грешка е в състояние да реши борбата между живота и смъртта.
Щом свършиха с яденето, момчето извади една книга и после, коленичило тържествено пред своя учител, каза:
— Докато чакаме водата да се оттече, за да можем да почнем работа, искате ли да ме научите на нещо?
Мусаши се съгласи. В такъв мрачен и бурен ден това е добър начин за прекарване на времето. Книгата беше том от „Беседите“ на Конфуций. Йори каза, че му я дали в храма.
— Ти наистина ли искаш да се учиш?
— Да.
— Чел ли си доста?
— Не, само малко.
— Кой те е учил?
— Баща ми.
— И какво си чел?
— „Малките поучения“.
— Хареса ли ти?
— Да, много — отвърна разпалено момчето и очите му светнаха.
— Добре тогава. Ще те науча на всичко, което знам. По-късно можеш да намериш някой по-добре образован, при когото да научиш и други неща.
Посветиха остатъка от деня на урока — момчето четеше на глас, а Мусаши го спираше, за да поправи нещо или да му обясни някои непонятни думи. Останаха да седят напълно съсредоточени, забравили за бурята.
Пороят трая още два дни, след което вече никъде не се виждаше суша.
На следващия ден все така валеше. Йори доволен извади книгата и попита:
— Ще започваме ли?
— Днес не. Стига ти толкова четене засега.
— Защо?
— Ако не правиш нищо и само четеш, ще загубиш поглед върху действителността наоколо. Защо не си вземеш почивка този ден и не поиграеш? Аз също ще си поотдъхна.
— Но аз не мога да изляза навън.
— Тогава просто направи като мен — каза Мусаши, като се излегна по гръб и кръстоса ръце под главата си.
— Трябва ли да си лягам?
— Прави, каквото искаш. Лягай, ставай, сядай — всякак, както ти е удобно.
— И после какво?
— Ще ти разкажа приказка.
— Това ми харесва — заяви Йори, като се просна по корем и зашава с крака във въздуха. — Каква приказка ще е?
— Я сега да видим — започна Мусаши, припомняйки си приказките, които е обичал да слуша като дете.