А в своя бележник записа: „Не опитвай да се противиш на хода на мирозданието. Първо обаче се увери, че познаваш този ход.“
Планински демони
— Нека сме наясно. Не искам да си правите какъвто и да било труд заради мен. Съвсем достатъчно е вашето гостоприемство, което високо оценявам.
— Да, господине. Това е много мило от ваша страна, господине — отвърна свещеникът.
— Искам само да си отдъхна. Това е всичко.
— Но разбира се.
— Сега се надявам да ми простите за грубостта — каза самураят, като се протегна небрежно на една страна и подпря своята сивееща глава на лакътя си.
Току-що пристигналият в Токуганджи гост бе Нагаока Садо, високопоставен васал на господаря на Бедзен, Хосокава Тадаоки. Имаше малко време за лични дела, но неизменно идваше по такива поводи като годишнината от смъртта на баща си и тъй като храмът бе на десетина часа път от Киото, обикновено оставаше да пренощува. За човек с неговото положение пътуваше много незабележимо, придружаван само от двама самураи и един млад прислужник.
За да се отдели дори за кратко време от дома на Хосокава, трябваше да си измисля оправдание. Рядко му се удаваше възможност да прави това, което пожелае и сега, в един от тези редки случаи, изцяло се наслаждаваше на местното саке, заслушан в крякането на жабите. За кратко можеше да забрави всичко — трудностите на управлението и постоянната необходимост да се примирява с досадата на ежедневните дела.
След вечеря свещеникът бързо събра чиниите и си тръгна. Садо нехайно си бъбреше със своите придружители, които бяха седнали до стената и под светлината на лампата се виждаха само лицата им.
— Бих могъл просто вечно да си лежа така и като Буда да вляза в нирвана — заяви лениво Садо.
— Внимавайте да не настинете. Въздухът нощем е влажен.
— О, оставете ме на мира. Това тяло е излязло живо от няколко битки. Ще мога да издържа на някоя друга кихавица. Обаче само помиришете тези разцъфнали цветове! Хубав аромат, нали?
— На нищо не ми мирише.
— Нима? Щом обонянието ви е толкова лошо… вие сигурен ли сте, че самият не сте настинали?
Бяха заети с привидно лековати закачки от този вид, когато изведнъж жабите замлъкнаха и някакъв висок глас извика:
— Демони! Каква работа имате да надзъртате в стаята за гости?
Телохранителите на Садо мигновено скочиха на крака.
— Кой е?
— Кой е там навън?
Докато оглеждаха с предпазливи погледи градината, в посока към кухнята отекна тропот от нечии малки нозе.
Един свещеник надзърна от терасата, поклони се и се извини:
— Простете за безпокойството. Просто едно от местните хлапета. Нищо, за което да се тревожите.
— Сигурен ли сте?
— Да, разбира се. Живее на час път оттук. Баща му, преди да умре наскоро, работеше като коняр, а за дядо му казват, че бил самурай, та всеки път, като види воин, се спира и зяпа с пръст в устата.
Садо се поизправи.
— Не бива да сте прекалено строг с него. Щом иска да стане самурай, доведете го. Ще си хапнем нещо сладко и ще поговорим за това.
Сега обаче Йори бе стигнал до кухнята.
— Хей, бабо — извика той, — свърши ми се просото. Ще ми напълниш ли това, моля те?
Чувалът, който протегна към сбръчканата старица, която работеше в кухнята, щеше да побере половин крина. Тя веднага на свой ред му извика:
— Внимавай с приказките, просяче! Говориш, все едно сме ти длъжни за нещо.
— Много си дързък, на всичко отгоре! — обади се един монах, който миеше чиниите. — Игуменът се съжали над теб, затова ти даваме храна, обаче не ставай нагъл. Когато молиш за услуга, бъди учтив.
— Аз не прося. Дадох на игумена кесията, която получих от баща си. В нея има пари, и то доста.
— И колко пари може да завещае на сина си един коняр, който е живял в пущинаците?
— Ще ми дадете ли просото? Да или не?
— Я го виж пак! Погледни се само. Че ти самият си побъркан, след като слушаш онзи луд ронин. Той откъде се взе изобщо? Кой е? Защо да яде той от твоята храна?
— Това не е ваша работа.
— Хъ. Да копае в това сухо поле, от което никога нито нива, нито градина, нито нещо друго ще стане! Цялото село ви се смее.
— Вас кой ви е искал съвет?
— Каквото и да му има на онзи ронин, трябва да е заразително. Ти какво очакваш да намерите там горе — гърне със злато като в приказките ли? Още даже не ти е изсъхнало зад ушите, а вече си копаеш гроба.
— Млъквайте и ми дайте просото. Просото! Веднага.
Няколко минути по-късно свещеникът все още дразнеше Йори, когато по лицето го удари нещо студено и лепкаво. Щом видя какво е, очите му щяха да изхвръкнат — крастава жаба. Изкрещя и се метна към момчето, но тъкмо когато го сграбчваше за яката, се появи друг свещеник, който обяви, че викат малкия в стаята на самураите.