Игуменът също бе чул шумотевицата и нахълта в кухнята.
— Да не би с нещо да е обезпокоил гостите? — попита той разтревожен.
— Не. Садо просто каза, че искал да си поговори с него. Иска да му даде и малко сладки.
Игуменът бързо хвана Йори за ръката и лично го отведе в стаята на Садо.
Щом момчето плахо приседна до свещеника, чиновникът попита:
— На колко си години?
— Тринайсет.
— И искаш да станеш самурай ли?
— Точно така — отвърна Йори и живо кимна.
— Хубаво, хубаво. Защо тогава не дойдеш да живееш с мен? В началото ще трябва да помагаш с къщната работа, но после ще те направя един от младшите самураи.
Йори мълчаливо поклати глава. Садо взе това за смущение и го увери, че предложението е сериозно.
Момчето хвърли сърдит поглед и отвърна:
— Чух, че сте искал да ми дадете сладки. Те къде са?
Пребледнял, игуменът го плесна по китката.
— Не му се карайте — обади се с укор Садо. Той харесваше децата и бе склонен да ги глези. — Прав е. Човек трябва да държи на думата си. Нека донесат сладките.
Щом ги донесоха, Йори се зае да ги тъпче в кимоното си.
— Няма ли да ги изядеш тук? — попита малко озадачен Садо.
— Не. Моят учител ме чака у дома.
— О? Ти имаш учител ли?
Без да си дава труд да обяснява, Йори изскочи от стаята и се изгуби в градината.
Садо намери държанието му твърде забавно. Не и игуменът, който два-три пъти се поклони доземи, преди да тръгне след Йори към кухнята.
— Къде е онова безочливо хлапе?
— Взе си чувала с просо и си тръгна.
За миг се заслушаха, но чуха само несвързани поскръцвания. Йори бе откъснал лист от едно дърво и се опитваше да си подсвирква нещо. Нито една от няколкото песни, които знаеше, изглежда не можеше да влезе в работа. Конярският напев бе много бавен, а песента за празника Бон — твърде сложна. Накрая се спря на мелодия, подобна на музиката за свещения танц в местното светилище. Хареса му, тъй като обичаше и танците, които баща му понякога го бе водил да гледа.
Някъде посред пътя за Хотенгахара, на мястото, където два потока се сливаха, образувайки река, нещо изведнъж го сепна. Листото отхвръкна сред пръски слюнка от устата му и той скочи в бамбука край пътя.
На грубо скования мост бяха застанали трима-четирима мъже и водеха някакъв тайнствен разговор.
— Те са! — възкликна тихичко Йори.
Една чувана някога заплаха отекна отново в ушите му. Когато се карат на децата си, майките в околността често се заканваха: „Ако не слушаш, планинските демони ще дойдат да те вземат.“ Последният път, когато онези наистина дойдоха, бе през есента на по-миналата година.
На десетина часа път оттук, в планините на Хитачи, имаше светилище, посветено на някакво планинско божество. Преди векове хората толкова се бояли от този бог, че селата се редували да му принасят ежегодни дарове от зърно и жени. Щом дойдел редът на някое от тях, жителите събирали дължимото и тръгвали във факелно шествие към светилището. С течение на времето, след като станало очевидно, че божеството всъщност е само човек, селяните почнали да пренебрегват даренията си.
През време на междуособиците така наречените планински богове почнали да събират своята дан със сила. На всеки две или три години шайка разбойници, въоръжени с алебарди, ловни копия, брадви — всичко, с което да предизвикат ужас в душите на мирните жители — се нахвърляли първо върху едно селище, после над друго и отмъквали, каквото им се харесало, включително съпругите и дъщерите на хората. Ако жертвите им окажели някаква съпротива, плячкосването бивало придружено с клане.
Понеже още помнеше последното такова нападение, Йори се сви уплашен в шубрака. Към моста през полето тичешком се приближиха пет сенки. После, в нощната мъгла, още една и още една малка дружина, докато накрая разбойниците наброяваха между четиридесет и петдесет.
Йори затаи дъх и се загледа в мъжете, които обсъждаха начина си на действие. Скоро стигнаха до съгласие. Водачът им даде някакво нареждане и посочи към селото. Те се понесоха като ято скакалци.
Не след дългото мъглата бе прорязана от многобройни шумове — коне, добитък, птици, писъци на млади и стари.
Йори бързо реши да поиска помощ от самураите в Токуганджи, но в мига, в който напусна своето убежище в бамбука, от моста дойде вик:
— Кой е там?
Не беше забелязал, че двама от мъжете са останали на пост. Преглътна тежко и се затича, колкото му държат силите, обаче неговите къси крака не можеха да се мерят с тези на възрастните.