— Къде мислиш си тръгнал? — извика мъжът, който го улови пръв.
— Кой си ти?
Вместо да се разплаче като дете — което можеше и да стресне двамата — Йори започна да дращи и удря по мускулестите ръце, в чийто плен бе попаднал.
— Видя ни всичките заедно. Канел се е да каже на някой.
— Дай да го набием и да го хвърлим в някое оризище.
— Имам нещо по-добро на ум.
Занесоха Йори до реката, търколиха го надолу по брега и като скочиха след него, го вързаха за една от подпорите на моста.
— Ето го — готов е.
Двамата негодници се изкатериха обратно до своя пост над реката.
В далечината храмовата камбана почна да бие. Йори ужасен гледаше как вдигналите се над селото пламъци обагрят реката в кървавочервено. Шумът от хленч на деца и женски плач идваше все по-близо. После по моста затракаха колела. Половин дузина от разбойниците водеха волски коли и коне, натоварени с плячка.
— Мръсна отрепка! — кресна някакъв мъжки глас.
— Върни ми жената!
Схватката на моста бе кратка, но ожесточена. Чуха се мъжки викове и звънтене на метал, после се понесе крясък и в нозете на Йори се строполи един окървавен труп. Второ тяло цамбурна в реката и опръска лицето му с вода и кръв. Един след друг от моста изпопадаха селяни, общо шест на брой. Телата изплуваха на повърхността и течението бавно ги понесе надолу, но един от хората, още жив, се улови за тръстиката и заби нокти в земята, докато успя наполовина да се измъкне от водата.
— Хей ти! — извика Йори. — Отвържи това въже и ще ида да повикам помощ. Ще се погрижа да отмъстят за теб. — Гласът му прогърмя: — Хайде. Отвържи ме. Трябва да спася селото.
Мъжът лежеше неподвижен.
Като напъна въжетата с цялата си сила, Йори най-сетне ги разхлаби достатъчно, за да се превие надолу и да срита селянина в рамото.
Лицето, което се обърна към него, бе цялото изпоцапано с кал и засъхнала кръв, а очите гледаха тъмно и неразбиращо.
Мъжът с усилие припълзя по-наблизо и с последната останала му сила развърза възела. Щом въжето падна, той се строполи и умря.
Йори предпазливо погледна нагоре към моста и прехапа устна. Горе имаше още трупове. Щастието обаче бе на негова страна. Една от колите беше пропаднала през някоя прогнила дъска в моста и в бързането си да я изтеглят, разбойниците не забелязаха бягството му.
Като осъзна, че няма да успее да стигне до храма, Йори на пръсти тръгна в сянката, докато стигна едно достатъчно плитко за пресичане място. Щом се добра до другия бряг, се оказа на края на Хотенгахара. Останалото до хижата разстояние премина с бързина, сякаш по петите му удрят гръмотевици.
Щом приближи възвишението, на което се издигаше тяхната къща, видя Мусаши да стои навън и да се взира в небето.
— Елате бързо! — извика момчето.
— Какво е станало?
— Трябва да стигнем до селото.
— Там ли е станал пожарът?
— Да. Планинските демони пак са дошли.
— Демони ли?… Разбойници?
— Да, поне четирийсет. Моля ви, побързайте. Трябва да спасим селяните.
Мусаши се пъхна в хижата и излезе с двете си саби. Докато си връзваше сандалите, Йори се обади:
— Вървете след мен. Аз ще ви водя.
— Не. Ти оставаш тук.
Момчето не можа да повярва на ушите си.
— Прекалено опасно е.
— Не ме е страх.
— По пътя ще се уплашиш.
— Че вие дори не знаете как най-бързо се стига дотам!
— За водач ми стига огънят. Сега просто бъди добро момче и стой само тук!
— Да, господине.
Йори кимна покорно, изпълнен с опасения. Обърна глава към селото и мрачно се загледа след Мусаши, който се понесе в посока към червеното сияние.
Разбойниците бяха навързали пленените от тях викащи и плачещи жени в редица и безжалостно ги теглеха към моста.
— Стига сте вряскали! — извика един от тях.
— Държите се, все едно сте забравили как се ходи. Я бързо!
Щом жените се опънеха, негодниците почваха да ги шибат с камшици. Една падна и повлече след себе си други. Като хвана въжето и насила ги вдигна пак на крака, един разбойник през зъби процеди:
— Инатливи кучки! За какво сте се разпискали? Останете тук и до края на живота си ще се трепете като робини за една шепа просо. Я се вижте — само кожа и кости! Много по-добре ще ви е да се забавлявате с нас.
Избраха едно от по здравите на вид животни, всички тежко натоварени с плячка, вързаха въжето за него и силно го плеснаха по задницата. Отпуснатото въже рязко се опъна и щом жените отново политнаха, въздухът се разцепи от нови викове. Падналите бяха повлечени напред и лицата им се деряха в пръстта.
— Спрете! — изпищя една. — Ще ми се откъснат ръцете!
Вълна грубиянски смях заля разбойниците.