В този миг коне и жени се заковаха на място.
— Какво става?… Някой иде отпред!
Всички напрегнаха погледи да видят.
— Кой е там? — ревна един от шайката.
Мълчаливата сянка, която вървеше към тях, държеше в ръка бяло острие. Разбойниците, придобили чувствителност към всеки мирис, на мига разпознаха този, който сега долавяха — на капеща от сабята кръв.
Докато мъжете най-отпред тромаво отстъпваха, Мусаши прецени силата на противниците си. Преброи дванадесет, всички яки и озверели на вид. Съвзели се от първоначалната изненада, те до един приготвиха оръжия и заеха стойки за отбрана. Един се завтече напред с брадва. Друг, хванал ловно копие, се приближи изкосо, приведен и целещ се в ребрата на Мусаши. Първи нападна онзи с брадвата.
— О-у-у-х!
С вик, сякаш сам си е отхапал езика, той се сгърчи и се строполи.
— Не ме ли познавате? — прокънтя остро гласът на Мусаши. — Аз съм закрилникът на хората, пратеник на бога, който бди над това село.
В същия миг улови насоченото насреща му копие, изтръгна го от ръката на неговия притежател и яростно го метна на земята.
Пъргаво се хвърли посред шайката негодници, зает през цялото време да отбива удари от всички страни. След първото нападение, направено докато те още бяха уверени в себе си, имаше вече добра представа какво му предстои. Въпросът бе не в броя, а в сплотеността и самообладанието на противниците.
Като гледаха как техните другари един след друг политат сред пръски от кръв, разбойниците в скоро време започнаха да отстъпват на все по-голямо разстояние, докато накрая изпаднаха в уплаха и загубиха всякакво подобие на ред.
Още докато се биеше с тях, Мусаши вече научаваше нещо ново и опитът му щеше по-късно да го доведе до особени похвати, които да се използват при бой с превъзхождащ по численост неприятел. Такъв ценен урок не можеше да получи в битка само с един неприятел.
Двете му саби стояха в ножниците си. От години се бе упражнявал в изкуството да отнеме оръжието на своя противник и да го обръща против него. Сега приложи наученото на дело и измъкна сабята на първия, когото срещна. Причината не бе, че смяташе собствената си сабя — която иначе беше като душа за него, — за прекалено чиста, та да бъде мърсена с кръвта на обикновени разбойници. Просто бе далновиден — срещу такава разнообразна смес от оръжия острието можеше да се нащърби и дори да се счупи.
Щом пет-шест оцелели се затичаха към селото, Мусаши се спря за минута-две да си почине и да си поеме дъх, уверен, че те ще се върнат с подкрепления. После отвърза жените и накара тези, които още можеха да се държат на крака, да се погрижат за останалите.
След няколко думи за утеха и насърчение Мусаши им каза, че от тях зависи да спасят своите родители, деца и съпрузи.
— Нали ако вие оживеете, а те загинат, ще сте нещастни? — попита.
Последва шепот на съгласие.
— Вие самите сте достатъчно силни да се защитите и да спасите другите. Обаче не знаете как да използвате тази сила. Ето защо сте беззащитни пред хора, които стоят извън закона. Ще променим това. Сега се готвя да ви помогна, като ви покажа как да използвате силата си. Първото нещо е да се въоръжите.
Той събра пръснатите наоколо оръжия и раздаде по едно на всяка от жените.
— Следвайте ме и правете точно каквото ви кажа. Не бива да се страхувате. Опитайте се да повярвате, че богът на тази област е на ваша страна.
Докато водеше жените към горящото село, от сенките наизлязоха други жертви и се присъединиха към тях. Скоро дружината прерасна в малка войска от близо сто души. Жените просълзени прегръщаха своите близки — дъщери се събираха наново с родителите, жени — със съпрузите, майки — с децата си.
В началото, докато жените разказваха как Мусаши се справи с разбойниците, мъжете ги слушаха с израз на почуда, без да могат да повярват, че това би могло да е безумният ронин от Хотенгахара. Щом накрая все пак приеха това, благодарността им излезе наяве, въпреки пречката от наречието, което говореха.
Мусаши се обърна към мъжете и им каза да си намерят оръжия.
— Всичко ще влезе в работа — дори някоя добра и тежка пръчка или пък парче млад бамбук.
Никой не си помисли да не последва или дори да оспори нареждането.
— Колко са общо разбойниците? — попита Мусаши.
— Към петдесет.
— А колко са къщите в селото?
— Седемдесет.
Мусаши пресметна, че като цяло там трябва да има около седем-осемстотин души. Дори като отпаднат старците и децата, разбойниците щяха да имат всеки по десетина души насреща си.
Усмихна се мрачно при мисълта как кротките селяни са решили, че нямат друг избор, освен да вдигнат ръце в отчаяние. Знаеше, че ако сега не направят нещо, зверството ще се повтори. Тази нощ искаше да постигне две неща — да покаже на селяните как да се защитават и да се погрижи разбойниците да бъдат завинаги прогонени.