Щетите в селото не бяха така големи, както се бяха опасявали, тъй като жилищата бяха доста разпръснати. Ужасеният добитък обаче вдигаше силна врява, а някъде някакво пеленаче щеше да си изплаче гърлото. Откъм пътя се чуваше шумно пращене — там огънят бе обхванал един гъсталак зелен бамбук.
Разбойниците никъде не се виждаха.
— Къде са те? — попита Мусаши. — Мирише ми нещо на саке. Къде има тук много саке на едно място?
Селяните бяха така заети да се взират в пожарите, че никой не бе забелязал миризмата, но сега един от тях се обади:
— Трябва да е в къщата на старейшината. Той има бурета със саке.
Докато настъпваха, от скривалищата си излизаха още мъже и се вливаха в техните редици. Мусаши остана доволен от засилващия се дух на единство.
— Ето я там — посочи някой от хората към една голяма къща, оградена с кирпичена стена.
Докато селяните се подреждаха за нападението, Мусаши се прекачи през зида и нахлу в твърдината на разбойниците. Главатарят и двамата му помощници се бяха разположили в една голяма стая с пръстен под, където се наливаха със саке и се натрапваха на пленени от тях млади момичета.
— Не се стряскайте! — провикна се ядосано предводителят на грубо планинско наречие. — Той е само един. Няма какво аз да си правя труда — вие останалите се погрижете за него.
Мъмреше един от подчинените си, втурнал се вътре с вестта за поражението край селото.
Щом вождът им млъкна, останалите чуха ропота на сърдитите гласове зад стената и неспокойно замърдаха. Изпуснаха недоядените пилета и чашите със саке, скочиха на крака и по навик посегнаха към оръжията. После останаха по места, вперили поглед във входа на стаята.
Мусаши хвана копието си като прът и със скок се метна през един от страничните прозорци, озовавайки се точно зад главатаря. Мъжът се извърна рязко, за да бъде в същия миг нанизан на копието. Издавайки едно страховито „Х-р-р-р“, той сграбчи с две ръце заседналото в гърдите му оръжие. Мусаши спокойно пусна дръжката и мъжът се търкулна по очи на пода. Острието и повечето от дървото стърчаха от гърба му.
Вторият, който нападна Мусаши, бързо бе освободен от сабята си. Мусаши го разполови изцяло, счупи острието в главата на трети мъж и заби остатъка в гърдите на четвърти. Останалите в безпорядък се спуснаха към вратата. Мусаши метна по тях сабята и със същото движение измъкна копието от гърдите на главатаря.
— Не мърдайте! — изрева той.
Спусна се напред с водоравно насочено копие. Разбойниците се разделиха на две като ударена с пръчка вода. Това му даде достатъчно пространство, за да се възползва от дългото си оръжие, което сега размаха така пъргаво, че постави на изпитание дори издръжливостта на дъбовата му дръжка. Удряше настрани, махаше надолу, яростно мушкаше напред.
Разбойниците, които се опитваха да излязат през портата, откриха, че пътят им е затворен от въоръжените селяни. Някои се изкатериха по зида. Щом паднаха на земята, повечето бяха съсечени на място. От малцината, успели да избягат, почти всички осакатяха от раните си.
Известно време въздухът се изпълваше с тържествуващи викове от стари и млади, мъже и жени. Щом първоначалната възбуда от победата утихна, съпрузи и съпруги, майки и деца се прегърнаха и проляха сълзи от радост.
И посред тази сърцераздирателна гледка някой попита:
— Ами ако се върнат?
— Няма да се върнат — заяви твърдо Мусаши. — Не и в това село. Обаче не ставайте твърде самоуверени. Работата ви е да си служите с рала, не със саби. Ако много се възгордеете от способността си да се биете, от небето ще ви сполети наказание, много по-тежко от кое да е нападение на планинските демони.
— Разбрахте ли какво е станало? — попита Нагаока Садо своите двама самураи, щом се върнаха в Токуганджи.
В далечината, отвъд полята и мочурищата, той различи как светлината от пожара в селото избледнява.
— Сега всичко се е успокоило.
— Прогонихте ли разбойниците? Колко са щетите в селото?
— Преди да стигнем дотам, селяните бяха убили почти всички.
— Хм, странно.
Изглеждаше изненадан — ако това е истина, явно трябва да помисли как да управлява в бъдеще владенията на своя господар.
Щом напусна на следващия ден храма, Садо насочи коня си към селото с думите:
— Отклоняваме се, но я да погледнем.
Един монах дойде да ги придружи и да им показва пътя, и докато яздеха, Садо отбеляза:
— Тези тела покрай пътя не ми изглежда да са били посечени от селяни — и разпита самураите за повече подробности.
Селяните, решили да останат без сън, се бяха захванали здраво за работа, погребваха труповете и чистеха останките от пожара. Щом обаче видяха Садо и неговите самураи, изтичаха по къщите и се скриха.