— Накарайте някой от селяните да дойде тук и дайте да разберем какво точно се е случило — каза Садо на свещеника.
Човекът, когото този доведе със себе си, им даде доста подробно описание на снощните събития.
— Сега започва да ми се прояснява — каза Садо и кимна. — Как е името на този ронин?
Селянинът, който така и не бе чувал името на Мусаши, наклони глава на една страна. Щом Садо настоя да го узнае, свещеникът известно време разпитва и най-сетне научи необходимото.
— Миямото Мусаши? — каза замислено Садо. — Не е ли това човекът, когото момчето нарече свой учител?
— Точно така. Опитваше се да облагороди част от пустеещата земя в Хотенгахара и селяните смятаха, че нещо не е с всичкия си.
— Бих искал да се срещна с него — заяви Садо, но после се сети за работата, която го чака в Едо. — Оставете това — ще говоря с него следващия път, когато дойда тук.
Обърна коня си и остави селянина да стои край пътя.
След няколко минути дръпна юздите пред портата на селския старейшина. Там, изписан с лъскаво мастило върху прясно отрязана дъска, висеше следният надпис:
Да се помни от хората на това село: Ралото е вашата сабя. Сабята е вашето рало. Докато работите на нивата, не забравяйте, че могат да ви нападнат. Докато мислите, че могат да ви нападнат, не забравяйте за нивите си. Всички неща трябва да се поддържат в равновесие и съгласие. И най-важното — не вървете против Пътя на поколенията.
— Хмм. Кой е написал това?
Старейшината беше най-сетне излязъл и сега стоеше в поклон на земята пред Садо.
— Мусаши — отвърна той.
Садо се обърна към свещеника и каза:
— Благодаря ви, че ни доведохте тук. Твърде жалко е, че не успях да се срещна с този Мусаши, но точно сега нямам време за това. Скоро пак ще мина насам.
Първа сеитба
Управлението на двореца и владенията на Хосокава в Едо, както и изпълнението на задълженията, които те имаха към шогуна, бе поверено на човек, едва преминал двадесетте — Тадатоши, най-големият син на даймио Хосокава Тадаоки. Бащата — прочут военачалник, радващ се също на известност като поет и майстор на чайната церемония — предпочиташе да живее в голямото имение Кокура в областта Бидзен, на остров Кюсю.
Макар Нагаока Садо и известен брой други доверени служители да бяха натоварени да помагат на младежа, това не бе, понеже той по някакъв начин се е показал неспособен. Могъщите, най-приближени на шогуна васали не само го приемаха като равен, но и той се отличи като деен и далновиден управител. Всъщност, изглеждаше, че мирът и благоденствието на новото време прилягат повече нему, отколкото на по-старите господари, отраснали сред постоянни сражения.
В този момент Садо бе тръгнал някъде към манежа.
— Виждали ли сте Младия господар? — попита той един младши самурай, който идваше към него.
— Струва ми се, че е на стрелбището за лък.
Докато си проправяше път по една тясна пътечка, Садо чу някакъв глас да го пита:
— Може ли да поговоря с вас?
Спря и към него се приближи Ивама Какубей — служител, уважаван заради проницателността и съобразителността си.
— С негово височество ли ще говорите? — попита Ивама.
— Да.
— Ако не бързате, има нещо дребно, за което бих искал да се посъветвам с вас. Защо не седнем там? — Докато изминаваха няколкото крачки до едно сенчесто място, Какубей добави: — Искам да ви помоля за услуга. Ако по време на разговора ви се удаде възможност, има един мъж, когото бих желал да препоръчам на Младия господар.
— Някой, който иска да служи на дома Хосокава ли?
— Да. Знам, че всякакви хора идват при вас със същата молба, но този човек е много необикновен.
— Не е ли от онези, които се грижат само за сигурността и издръжката си?
— Определено не. Роднина е на жена ми. Живее при нас, откакто преди две години пристигна от Ивакуни, така че доста добре го познавам.
— Ивакуни ли? Преди битката при Секигахара областта Суо се владееше от дома Кикава. Той да не е някой от техните ронини?
— Не. Син е на селски самурай. Казва се Сасаки Коджиро. Още е млад, но е опознал школата Томита при Канемаки Джисай, а от господаря на Хоки Катаяма Хисуясу се е научил как да изтегля сабята със светкавична бързина. Развил е дори собствен стил, който е нарекъл Ганрю.
Какубей продължи с подробно изброяване на различните подвизи и постижения на Коджиро.
Садо в действителност не го слушаше. Умът му се бе върнал към последното посещение в Токуганджи. При все дори според малкото видяно и чуто да бе сигурен, че Мусаши е точно такъв човек, какъвто трябва на дома Хосокава, имаше намерението преди да го препоръча на господаря си да се срещне с него лично. Между това година и половина неусетно минаха, без да е намерил възможност да иде до Хотенгахара.