Щом Какубей свърши, Садо каза:
— Ще направя каквото мога за вас — и продължи надолу към стрелбището за лък.
Тадатоши се състезаваше с няколко от служителите — негови връстници, никой от които дори не успяваше да се мери с него. Безпогрешните му изстрели в мишената бяха изпълнени с безупречно изящество. С довода, че във времето на пушката и дългото копие нито сабята, нито лъкът могат вече да са от голяма полза в действителна битка, доста от приближените му бяха правили забележка, че взима стрелбата с лък така на сериозно. На това той с упрек отвръщаше:
— Целта на моите стрели е духът.
Служителите на Хосокава се отнасяха към Тадатоши с най-високо уважение и въодушевено биха му служили, даже и баща му, комуто също бяха предани, да не бе на свой ред човек със забележителни качества. В този миг Садо съжали за обещанието, което току-що даде на Какубей. Тадатоши не бе от хората, на които с лека ръка да препоръчаш бъдещи служители.
Като избърса потта от лицето си, Младият господар мина покрай няколкото самураи, заедно с които досега говореха и се смяха. Щом зърна Садо, той извика:
— Хайде, мъдри старче! Ще пуснете ли една стрела?
— За мен е правило да се състезавам само с възрастни — отвърна Садо.
— Значи още ни смятате за момченца с вързана нагоре коса?
— А вие забравихте ли битката при Ямадзаки? А крепостта Нираяма? Аз, знаете ли, получих похвали за моите прояви на бойното поле. Освен това се занимавам с истинска стрелба с лък, не…
— Ха-ха. Простете, че отворих дума за това. Не исках пак да ви предизвиквам. — Останалите се присъединиха към смеха му. Тадатоши измъкна ръка от ръкава си, стана сериозен и попита: — Да обсъдим нещо ли идвате?
След като поговориха по няколко обичайни въпроса, Садо вметна:
— Какубей ми каза, че искал да ви препоръча един самурай.
За миг Тадатоши погледна някак отнесено.
— Предполагам, става дума за Сасаки Коджиро. На няколко пъти ми споменават за него.
— Защо не го повикате да видите що за човек е?
— Подходящ ли е наистина?
— Не трябва ли сам да решите това?
Тадатоши протегна облечената си в ръкавица ръка и взе от един слуга стрела.
— Ще погледна този човек на Какубей — каза. — Бих искал също да видя и онзи ронин, който споменахте — Миямото Мусаши, нали така беше?
— О, значи си спомняте?
— Спомням си. Вие изглежда бяхте забравил.
— Ни най-малко. Понеже съм толкова зает обаче, така и нямах възможност да ида до Шимоза.
— Ако смятате, че сте намерили наистина някой, не бива да се бавите. Изненадан съм, Садо, че оставяте такъв важен човек да чака, докато отидете там по друга работа. Обикновено не сте такъв.
— Простете. Все има толкова много хора, които си търсят служба. Мислех, че сте забравил за това. Предполагам, трябвало е пак да повдигна въпроса.
— Наистина трябваше. Аз не приемам непременно чужди препоръки, но с готовност ще видя всеки, когото старият Садо е сметнал за подходящ. Разбрано?
Преди да се сбогува, Садо отново помоли за извинение. Отиде право у дома си, без суетене накара да оседлаят един отпочинал кон и потегли за Хотенгахара.
— Не е ли това Хотенгахара?
— И аз така си мислех — отвърна Сато Гендзо, неговият придружител, — но това тук не е пустееща земя. Навсякъде са оризища. Мястото, което са се опитвали да облагородят, трябва да е някъде по към планината.
Вече бяха яздили доста от Токуганджи и скоро щяха да излязат на главния път за Хитачи. Бе късно следобед и от белите чапли, които пляскаха в оризищата, водата приличаше на брашно. Покрай речния бряг и в сянката на възвишенията на петна растеше коноп и се вееха ечемични стъбла.
— Погледнете натам, господине — обади се Гендзо.
— Какво има?
— Няколко селяни.
— Вярно. Като че се покланят доземи, един по един, нали така?
Прилича на някакъв религиозен обред. Гендзо опъна рязко юздите и пръв прекоси реката, за да провери дали Садо може безопасно да го последва.
— Вие там! — извика Гендзо.
Селяните изненадани разтвориха кръга си, за да се подредят с лице към новодошлите. Застанали бяха пред малка дървена хижа и сега Садо можа да различи, че предметът, на който се бяха кланяли, бе мъничък — не по-голям от кафез за птици — дървен олтар. Бяха петдесетина, връщащи се изглежда от работа, тъй като сечивата им всички бяха измити.
Някакъв монах излезе напред с думите: