— Я, нима това е Нагаока Садо? Каква приятна изненада!
— А вие сте от Токуганджи, нали? Струва ми се, вие ме водихте до селото след нападението на разбойниците.
— Точно така. Да се отбиете в храма ли идвате?
— Не, този път не. Веднага ще се връщам. Ще можете ли да ми кажете къде мога да намеря онзи ронин на име Миямото Мусаши?
— Той вече не е тук. Съвсем внезапно си тръгна.
— Внезапно си тръгнал ли? И защо е направил такова нещо?
— Един ден миналия месец селяните решиха да си дадат почивка и да отпразнуват напредъка, който тук отбелязахме. Сам можете да видите колко зелено е всичко сега. Е, на следващата сутрин Мусаши и момчето, Йори, ги нямаше.
Свещеникът се озърна, сякаш едва ли не очаква Мусаши да изникне отнякъде.
В отговор на питанията на Садо той допълни своя разказ с подробности. След като селото засилило защитата си под водачеството на Мусаши, земеделците останали толкова благодарни заради изгледа да живеят в мир, че направо го обоготворили. Даже онези, които преди най-жестоко му се подигравали, сега се включили да помогнат за облагородяването на пустеещата земя.
Мусаши се отнасял към всички тях безпристрастно, като към равни. Първо ги убедил, че е безсмислено да живеят като скотове. После се опитал да им внуши важността на малкото допълнителни усилия, с които могат да дадат на своите деца възможност за по-добър живот. За да се очовечат истински, казал им, трябва да се трудят за своето благополучие.
С помощта на четиридесет-петдесетте селяни, които се залавяли за работа всеки ден, до есента успели да се справят с наводненията. Щом дошла зимата, почнали оран. Напролет взели вода от новите напоителни вади и присадили оризовите стръкчета. До началото на лятото оризът вече бил пуснал здрав корен, докато конопът и ечемикът по сухите места били високи по един лакът. След година добивът щял да се удвои, а след две — да стане троен.
Селяните почнали да се отбиват в хижата, за да изразят своята почит. Благодарели на Мусаши от дън душа, а жените носели и зеленчуци за подарък. В деня на празненството мъжете дошли с големи стомни саке и до един се хванали на свещен танц, под съпровода на барабани и флейти.
Щом селяните се събрали около него, Мусаши ги уверил, че успехът се дължал не на неговата, а на тяхната сила. „Всичко, което направих, бе да ви покажа как да използвате мощта, която имате.“
После отвел свещеника настрани и му казал, че се тревожи, дето тези хора се уповават на скитник като него. „Дори без мен, рекъл, те трябва да имат вяра в себе си и да останат дружни.“ После извадил една изрязана от него статуя на Канон и я дал на монаха.
На сутринта след празника селото гръмнало.
— Няма го!
— Не може да бъде!
— Да, изчезнал е. Хижата е празна.
Никой от поразените от скръб селяни не излязъл този ден на полето.
Щом чул за това, свещеникът остро ги упрекнал за тяхната неблагодарност, подканил ги да си спомнят на какво са ги учили и започнал да ги убеждава да подновят работа.
По-късно селото издигнало малкия олтар и поставило в него скъпоценния образ на Канон. В зори и мрак, на отиване и на връщане от полето отдавали почит на Мусаши.
Садо благодари на монаха за сведенията, като скри, както само човек с неговото положение може да стори, унинието си.
Докато конят вървеше през вечерната мъгла на късната пролет, той неспокойно си мислеше: „Не биваше да отлагам идването. Пренебрегнах своите задължения и сега подведох господаря.“
Мухите
На брега на река Сумида, където пътят от Шимоза се събираше с едно от разклоненията на главния път Ошу, се издигаше голям граничен пост с внушителна порта — добро свидетелство за строгото управление на Аояма Таданари, новия наместник на Едо.
Мусаши стоеше на опашката и редом с Йори лениво чакаше да дойде редът им. Когато преди три години мина през Едо, да влезеш и да излезеш от града бе проста работа. Дори от това разстояние можеше да различи, че къщите са много повече от преди, а празните места — много по-малко.
— Ти там, ронинът. Ти си следващият.
Двама стражари в кожени хакама се заеха много основно да претърсват Мусаши, докато трети го изгледа сърдито и започна да му задава въпроси.
— Каква работа имате в столицата?
— Нищо определено.
— Никаква определена работа, а?
— Е, аз съм шугийоша. Предполагам, може да се каже, че работата ми е да се уча за самурай.
Мъжът млъкна. Мусаши се усмихна.
— Къде сте роден?
— В село Миямото, околия Йошино, област Мимасака.
— Учителят ви?
— Нямам такъв.
— А кой ви осигурява пари за път?
— Никой. Изрязвам статуи и рисувам картини. Понякога мога срещу тях да получа храна и подслон. Често нощувам в храмове. Понякога давам уроци по сабя. По един или друг начин — оправям се.