— Чува се също за взломове в жилища на даймио, макар това да се опитват да го потулят. Трябва да е неприятно да бъдеш ограбен, при условие че пазителите на реда и закона те охраняват.
— За да се изложи човек на такава опасност, трябва да търси не пари, а нещо повече. Сигурно са шпиони. Никой обикновен крадец не би се осмелил да направи такова нещо.
Като се огледа, Мусаши прецени, че пътниците на сала дават добър напречен разрез на обществото в Едо — един дървосекач с полепнал по работните му дрехи талаш; две евтини гейши, дошли може би от Киото; един-двама широкоплещести биячи; група копачи на кладенци; две откровено предизвикателни в държанието си леки жени; свещеник; просещ монах и още един ронин като него.
Щом стигнаха брега на Едо и всички се изсипаха на сухо, някакъв нисък, набит мъж извика на Мусаши:
— Хей, вие. Ронинът. Забравихте си нещо.
Протегна към него червеникава брокатена кесия, толкова стара, че мръсотията по нея изглежда лъскаше повече от няколкото останали златни нишки.
Мусаши поклати глава и отвърна:
— Не е моя. Трябва да е на някой от другите пътници.
— Моя е — намеси се Йори, дръпна кесията от ръката на мъжа и я мушна в кимоното си.
Мъжът се възмути.
— Как може да дърпаш така?! Върни ми я! После ще се поклониш три пъти, преди да си я получиш. Ако ли не, направо те хвърлям в реката.
Мусаши се намеси и помоли мъжа да извини нелюбезността на Йори заради неговата възраст.
— Какъв сте му вие? — попита грубо този. — Брат? Учител? Как ви е името?
— Миямото Мусаши.
— Какво?! — възкликна грубиянът и впи поглед в лицето на Мусаши. След миг каза на Йори: — Отсега нататък по-добре внимавай.
После се извърна, сякаш няма търпение да побегне.
— Само минута — обади се Мусаши.
Любезността на неговия глас съвсем изненада мъжа.
Той се извърна рязко и ръката му посегна към сабята.
— Какво искате?
— Вие как се казвате?
— Вас какво ви засяга?
— Попитахте за моето име. Учтивостта изисква да ми кажете и вашето.
— Аз съм от хората на Хангавара. Джуро се казвам.
— Хубаво. Може да си вървите — каза Мусаши и го бутна настрана.
— Няма да забравя това! — закани се Джуро, който политна на няколко крачки, преди отново да стъпи здраво на крака и да се затича.
— Пада му се на страхливеца! — заяви Йори.
Доволен, че е бил отмъстен, той вдигна благоговеен поглед към лицето на Мусаши и дойде по-близо до него.
Докато вървяха из града, Мусаши се обърна към момчето:
— Трябва да разбереш, Йори, че да живееш тук не е същото като на село. Там имахме за съседи само лисиците и катериците. Тук има много хора. Ще трябва повече да внимаваш как се държиш.
— Да, господине.
— Когато хората живеят в съгласие, земята е като рай — продължи със строг глас Мусаши. — Всеки човек обаче има както добра, така и лоша страна. Има случаи, когато наяве излиза само лошата. Тогава светът става не рай, а пъкъл. Разбираш ли ме какво ти говоря?
— Да, струва ми се — отвърна Йори, вече по-кротко.
— Ето по каква причина ни са дадени възпитание и правила за поведение. Те пречат на лошата страна да се наложи. Това поддържа реда в обществото и това е целта на законите, с които ни управляват. — Мусаши млъкна. — Начинът, по който се държа… Работата беше съвсем обикновена, но такова отношение не можеше да не разсърди човека. Никак не ми се хареса това.
— Да, господине.
— Не знам накъде ще тръгнем оттук, но където и да е, по-добре следвай правилата и се дръж любезно.
Момчето мръдна няколко пъти с глава и леко, вдървено се поклони. Известно време продължиха да вървят мълчаливо.
— Искате ли да ми носите кесията, господине? Нямам желание пак да я губя.
Мусаши прие брокатената торбичка и преди да я пъхне в кимоното си, внимателно я огледа.
— Това ли е онази, която ти е оставил баща ти?
— Да, господине. В началото на годината ми я върнаха от Токуганджи. Игуменът не взе нищо от парите. Може, ако имате нужда, да използвате от тях.
— Благодаря — отвърна бегло Мусаши. — Ще внимавам за нея.
„Той има дарба, която аз не притежавам,“ замисли се и с укор се сети за собственото си безразличие към паричните въпроси. Вроденото благоразумие на момчето му бе показало колко е важно да си предвидлив с парите. Оценяваше доверието на Йори и с всеки изминал ден все повече се привързваше към него. С нетърпение очакваше възможността да му помогне да развие своя вроден ум.
— Къде би искал да нощуваме тази вечер? — попита.
Йори оглеждаше с голямо любопитство новата среда, в която бе попаднал, и отбеляза:
— Много коне виждам тук. Прилича на тържище — посред града.