Говореше, сякаш в непозната страна е попаднал на отдавна загубен приятел.
Стигнали бяха Бакурочо, където имаше голям и разнообразен избор на чайни и гостилници за разните хора, които се занимават с коне — продавачи, купувачи, колари, коняри и други с по-маловажни занятия. Събрани на групички мъже се пазаряха и спореха на най-различни наречия, сред които изпъкваше острият, почти като караница говор на Едо.
Сред навалицата имаше някакъв добре облечен самурай, който търсеше хубави коне.
— Хайде да си вървим — каза той с недоволно изражение. — Тук няма друго освен кранти — нищо, което да си заслужава да препоръчаме на негово височество.
Като крачеше чевръсто между животните, се озова лице в лице с Мусаши, при което премигна и изненадан се стъписа.
— Вие сте Миямото Мусаши, нали така?
Мусаши изгледа за миг мъжа и после по лицето му се разля усмивка. Беше Кимура Сукекуро. Макар че в крепостта Коягю двамата за едното нищо почти кръстосаха саби, държанието на Сукекуро сега бе приветливо. Явно не беше останал след тази среща с някакви лоши чувства.
— Определено не очаквах да ви видя тук — заяви той. — Отдавна ли сте в Едо?
— Тъкмо идвам от Шимоза — отвърна Мусаши. — Как е вашият господар? Още ли е в добро здраве?
— Да, благодаря, но на възрастта на Секишусай, естествено… Аз сега живея при господаря Муненори. Трябва да дойдете на гости — с радост ще ви представя. А, има и още нещо. — Той го изгледа заговорнически и се усмихна. — Имаме едно прекрасно съкровище, което ви принадлежи. Трябва да дойдете колкото можете по-бързо.
Преди Мусаши да е успял да попита какво може да е това „прекрасно съкровище“, Сукекуро се поклони леко и бързо се отдалечи, следван от слугата си.
Гостите, които отсядаха в евтините ханове на Бакурочо, бяха повечето търговци на коне от областите. Мусаши реши да наеме стая там, вместо в някоя друга част на града, където цените най-вероятно щяха да са по-високи. Също като останалите, странноприемницата, която избра, имаше голям обор за конете — всъщност, така голям, че по-скоро самите стаи изглеждаха като пристройка. След трудностите на Хотенгахара дори този третокласен хан изглеждаше разкошен.
Въпреки усещането си за благополучие Мусаши намери конските мухи доста досадни и почна да мърмори. Чу го стопанката.
— Да ви сменя стаята — предложи загрижено тя. — На втория етаж мухите не са такава напаст.
Настанил се на новото място, Мусаши веднага се оказа изложен на целия пек на слънцето от запад и отново му се прииска да възнегодува. Само преди няколко дни това следобедно слънце щеше да го ободри, щеше като светъл лъч надежда да прати живителна топлина на ориза и да предвещае добро време за следващия ден. Що се отнася до мухите, щом докато работеше на полето потта му ги привлечеше, просто решаваше, че и те си имат ежедневни занимания, както той си има своите. Смяташе ги даже за свои полски събратя. Сега, пресякъл голямата река и влял се в градската гмеж, слънчевият пек му се струваше всичко друго, но не успокоителен, а мухите — само досада.
Гладът обаче отвлече ума му от неудобствата. Хвърли поглед към Йори и по неговото лице също забеляза признаци на отпадналост и мисли за храна. И нищо чудно, защото в съседната стая няколко души си бяха поръчали гърне димяща гозба и сега алчно се нахвърляха на нея сред много приказки, смях и пиене.
Елдена юфка — соба — ето какво им се искаше! На село, ако някой обича соба, засяваше елдата рано напролет, оставяше я да разцъфти през лятото, наесен сушеше зърното и през зимата го мелеше на брашно. После можеше да си прави соба. Тук нямаше нужда от друго, освен да плеснеш с ръце, за да те обслужат.
— Йори, да си поръчаме ли малко соба?
— Да — дойде нетърпеливо в отговор.
Стопанката се появи и взе поръчките им. Докато чакаха, Мусаши се облакъти на перваза и заслони с длан очите си. Напряко от другата страна на улицата имаше табела:
Йори също го забеляза. След миг на озадачено взиране той попита:
— На тази табела пише „Лъскане на души“. Що за занаят е това?
— Е, пише също, че човекът е майстор от школата Хонами, значи сигурно лъска саби. Като си помисля, и моята има нужда от нещо такова.
Собата още не идваше и Мусаши се изтегна на татамито да подремне. Гласовете в съседната стая обаче бяха станали доста по-силни и нещо почваха да се карат.
— Йори — каза Мусаши, като отвори едното си око, — ще помолиш ли хората до нас да говорят малко по-тихо?
Двете стаи бяха разделени само от шоджита, но вместо да мине оттам, Йори излезе в коридора. Вратата към другото помещение бе отворена.