— Не вдигайте толкова шум — извика момчето. — Учителят ми иска да спи.
— Ха!
Свадата внезапно се прекрати. Мъжете се извърнаха и сърдито го изгледаха.
— Нещо каза ли, дребосък?
Йори смръщи уста при това обръщение и отвърна:
— Преместихме се горе заради мухите. Сега така сте се развикали, че не можем да си починем.
— Това твое хрумване ли беше или те прати учителят ти?
— Той ме прати.
— Тъй ли? Е, няма да си губя времето да говоря с говненце като тебе. Иди кажи на твоя учител, че Кумагоро от Чичибу ще му даде своя отговор по-късно. Сега да те няма!
Кумагоро бе голямо мъжище, а останалите двама-трима в стаята не бяха по-дребни от него. Стреснат от заплахата в погледите им, Йори бързо се оттегли. Мусаши бе задрямал и понеже не искаше да го смущава, момчето седна до прозореца.
Скоро след това един от търговците на коне открехна шоджито и надзърна към Мусаши. Последва общ смях, придружен с шумни и обидни забележки.
— Този за кого се има, че ще ни пречи на веселието? Тъп ронин! Не казва откъде идва, просто нахълтва и се държи, все едно това място е негово.
— Ще трябва да му покажем кое как е.
— Да-а, ще се погрижим да узнае що за хора са търговците на коне от Едо.
— Той от приказки няма да разбере. Я да го измъкнем на задния двор и да му лиснем в лицето една кофа конска пикня.
Кумагоро се обади:
— Спрете сега. Оставете на мен тая работа. Или ще получим писмено извинение, или ще му умием лицето в пикнята. Пийте си спокойно сакето и ми се доверете.
— Така е добре — заяви един от мъжете, докато Кумагоро, самоуверено ухилен, пристягаше обито си.
— Ще ви помоля за извинение — каза този и плъзна шоджито настрана.
Без да се изправя, се примъкна на колене в стаята на Мусаши.
Собата, в лакирана кутия, колкото за шест панички, най-сетне бе донесена. Мусаши тъкмо се бе поизправил и протегнал клечките за хранене към ястието.
— Вижте ги, идват — възкликна тихо Йори, като леко се помести, за да не се блъсне търговецът в него.
Кумагоро седна с гръб към нозете на Йори, с кръстосани крака и опрени на коленете лакти. Намръщи се ядно и каза:
— Може да ядеш по-късно. Хич не опитвай да си скриеш страха, като ми седиш там и си подмяташ храната.
Макар да седеше усмихнат, Мусаши с нищо не показа, че го слуша. Разбърка собата с клечките си, за да отдели залепналите парченца, взе си една хапка и с доволно премляскване я глътна.
Вените по челото на Кумагоро почти изскочиха.
— Я да оставиш тая паница — нареди той сърдито.
— А кой сте вие? — попита кротко Мусаши, без да направи и движение, за да му се подчини.
— Не знаеш кой съм аз ли? Единствените хора в Бакурочо, дето не са ми чували името, са нехранимайковците и глухонемите.
— Аз самият нещо съм зле със слуха. Говорете по-високо и ми кажете кой сте и от къде сте.
— Аз съм Кумагоро от Чичибу, най-големият търговец на коне в Едо. Като ме видят да идвам, децата така се плашат, че не могат дори да заплачат.
— Ясно. Значи с коне се занимавате?
— И още как. Продавам на самураи. По-добре помни това, като говориш с мен.
— И за какво точно ще си говорим?
— Ти прати този дребосък да се оплаква, че сме вдигали шум. Къде, мислиш, се намираш? Това да не ти е странноприемница за даймио — чистичка, тиха и прочие? На нас търговците на коне шумът ни харесва.
— Досетих се за това.
— Тогава за какво се опитваше да ни развалиш веселието? Искам извинение.
— Извинение ли?
— Да — писмено. Можеш да го адресираш до Кумагоро и неговите приятели. Ако не получим такова нещо, изкарваме те навън и ще те понаучим.
— Интересно е това, което казвате.
— Ха!
— Искам да кажа — по интересен начин говорите.
— Я стига с тия глупости! Ще получим ли извинението или няма?
Кумагоро вече не викаше, а направо ревеше и потта по моравото му чело лъскаше на светлината на вечерното слънце. С вид, че е готов да избухне, той разголи косматите си гърди и изтегли изпод пояса си голям нож.
— Решавай! Ако не получим скоро отговора ти, загазваш!
Изпружи крака и вдигна ножа отвесно до лакираната кутия, с опрян в пода връх.
Като сдържаше смеха си, Мусаши каза:
— Е, сега как да отвърна аз на това?
Остави паничката си, протегна клечките за хранене, хвана някакво тъмно парченце от собата в кутията и го изхвърли през прозореца. Все така мълчаливо се протегна и хвана още едно такова парченце, после — още едно.
Очите на Кумагоро щяха да изскочат, дишането му замря.
— Голяма напаст, а? — отбеляза нехайно Мусаши. — Я, Йори, вземи добре да измиеш тия клечки.
Щом Йори излезе, Кумагоро тихомълком изчезна в стаята си и разказа на своите спътници за невероятното зрелище, на което току-що станал свидетел. След като отначало взе черните петънца в собата за мръсотия, разбра, че това са живи мухи, уловени така сръчно, че да не им остане време да избягат. След минути той и другарите му пренесоха малкото си празненство в един по-отдалечен край на сградата и се възцари тишина.