— Така е по-добре, а? — обърна се Мусаши към Йори.
Двамата се ухилиха един на друг.
Докато свършат с яденето, слънцето бе залязло и луната бледо грееше над покрива на работилницата на „лъскача на души“.
Мусаши стана и си оправи кимоното.
— Смятам да видя дали ще могат да се погрижат за сабята ми — каза.
Вдигна оръжието и се канеше да излезе, когато стопанката се появи по средата на притъмнялото стълбище и подвикна:
— Дойде писмо за вас.
Озадачен, че някой е узнал така бързо местонахождението му, Мусаши слезе, прие посланието и попита:
— Още ли е тук приносителят?
— Не — веднага си тръгна.
Отвън на писмото имаше само една дума: „Суке“, за която Мусаши реши, че означава „Кимура Сукекуро“. Щом разгъна листа, прочете:
Осведомих господаря Муненори, че съм Ви виждал тази сутрин. Видя ми се много радостен да чуе за Вас след толкова много време. Поръча ми да Ви пиша и да питам кога ще Ви бъде възможно да ни посетите.
Мусаши слезе до края на стълбата и отиде в стаята на ханджията, откъдето взе назаем мастило и четка. Като седна в един ъгъл, той написа на гърба на писмото:
С радост ще посетя господаря Муненори по всяко време, когато той пожелае да премери с мен силите си. Като воин не бих могъл да имам друг повод да се виждам с него.
Подписа се като „Масана“ — официално име, което рядко използваше.
— Йори — извика от долния край на стълбата, — ще искам да направиш нещо за мен.
— Да, господине.
— Искам да занесеш едно писмо на господаря Ягю Муненори.
— Да, господине.
Според стопанката всички знаели къде живее господарят Муненори, но тя въпреки това предложи да го упъти.
— Тръгваш по главната улица, докато стигнеш до пътя. Вървиш по него чак до Нихомбаши. После свиваш наляво и следваш реката до Кобикичо. Там е — не можеш го пропусна.
— Благодаря — отвърна Йори, който вече си беше обул сандалите. — Сигурен съм, че мога да го намеря.
Бе във възторг от възможността да излезе навън, особено след като целта му беше къщата на прочут даймио. Без да мисли кой час е, тръгна бързо напред, размахвайки ръце и с гордо вдигната глава.
Докато го гледаше как свива покрай ъгъла, Мусаши си помисли: „Малко по-самоуверен е, отколкото е добре за него.“
Лъскачът на души
— Добър вечер — подвикна Мусаши.
Нищо в дома на Дзушино Косуке не загатваше, че тук той упражнява занаят. Нямаше го преграденият с дървена решетка вход на повечето дюкяни, нито пък имаше изложени изделия. Мусаши стоеше в покрития коридор с пръстен под, който минаваше от лявата страна на къщата. Вдясно от него имаше едно издигнато крило, покрито с татами и отделено с преграда от стаята отзад.
Мъжът, заспал на татамито с облегнати на някаква дървена каса ръце, напомняше даоисткия мъдрец, когото Мусаши някога бе виждал на една картина. Дългото му, мършаво лице имаше възсив, землист цвят. Мусаши не успя да долови в него нищо от проницателността, която свързваше с майсторите на саби.
— Добър вечер — повтори той малко по-високо.
Щом гласът му разкъса унеса на Косуке, занаятчията вдигна глава много бавно, сякаш се събужда от вековен сън.
Като избърса слюнката от брадичката си и седна в леглото, той лениво попита:
— Мога ли да ви помогна?
Мусаши остана с впечатлението, че човек като този може да прави сабите, както и душите, само по-грапави, но въпреки това подаде своето оръжие и обясни за какво е дошъл.
— Дайте да видя.
Раменете на Косуке щръкнаха остро нагоре. Опрял лявата си ръка на коляното, той протегна дясната да вземе сабята, като едновременно наведе глава към нея.
„Странна птица, помисли си Мусаши. Едва дава да се разбере, че е видял човек, обаче на сабята учтиво й се кланя.“
Косуке взе в устата си парче хартия и спокойно изтегли острието от ножницата. Хвана го отвесно пред себе си и го огледа от върха до дръжката. Очите му придобиха светъл блясък, който напомни на Мусаши стъкления поглед на дървените статуи на Буда.
След като мушна бързо оръжието обратно в ножницата, Косуке вдигна въпросителен поглед към Мусаши.
— Елате, седнете — каза той и се отмести назад да направи място, предлагайки на Мусаши една възглавница.