Свали сандалите си и пристъпи в стаята.
— Сабята от много поколения ли е в семейството ви?
— О, не — отвърна Мусаши. — Нищо подобно — не е работена от прочут майстор.
— В битка ли сте я използвал или я носите за обичайните цели?
— Не съм я употребявал на бойното поле. В тази сабя няма нищо особено. Най-многото, което може да се каже е, че е по-добра от нищо.
— М-м — Като погледна Мусаши право в очите, Косуке попита: — Как ще искате да я лъсна?
— Как искам да я лъснете ли? Какво искате да кажете?
— Искате ли да я наточа, за да реже добре?
— Е, сабя е това. Колкото по-леко реже, толкова по-добре.
— Ами сигурно — съгласи се Косуке и примирено въздъхна.
— Какво не е наред? Не е ли работата на майстора да точи сабите, за да могат да режат както трябва?
Докато говореше, Мусаши с присвити очи любопитно разглеждаше лицето на Косуке.
Самопровъзгласилият се лъскач на души бутна оръжието към Мусаши и каза:
— Нищо не мога да направя за вас. Занесете я на някой друг.
Странно, наистина, помисли си Мусаши. Не успя да прикрие известното си раздразнение, но не каза нищо. Косуке, здраво стиснал устни, не се опита да обяснява.
Докато мълчаливо седяха, втренчени един в друг, някакъв съсед подаде глава през вратата.
— Имаш ли въдица, Косуке? Дошъл е приливът и рибата щъка. Ако ми дадеш въдица на заем, ще деля после улова с теб.
Косуке явно гледаше на мъжа като на още едно бреме, което не е длъжен да понася.
— Вземи на заем от някой друг — заяви дрезгаво той. — Аз не съм привърженик на убийствата и не държа в дома си оръдия за убиване.
Мъжът бързо си тръгна, оставяйки Косуке с по-мрачен и раздразнителен вид от всякога.
Друг някой навярно щеше да се обезсърчи и да си тръгне, но любопитството задържа Мусаши тук. Нещо в този човек го привличаше — не остроумие или мъдрост, а груба естествена сила като тази на стомна за саке от Карацу или на паничка за чай, правена от Нонко. Също както глинените съдове често имат някой недостатък, който напомня родството им с пръстта, на едно полуоплешивяло място на слепоочието си Косуке имаше някакво възпалено място, което бе покрил с мазило.
Като се опитваше да прикрие своя нарастващ интерес, Мусаши каза:
— Какво има, което ви спира да излъскате моята сабя? Да не е от такова лошо качество, че не можете добре да я изострите?
— Не, естествено. Вие сте притежателят. Вие, както и аз, съвсем добре знаете, че това е добра бидзенска сабя. Освен това на мен ми е ясно, че искате да я наточите с цел да посичате с нея хора.
— Има ли нещо нередно в това?
— Всички така казват — какво нередно имало в това, че искали да направя една сабя да сече по-добре? Ако сабята реже, доволни са.
— Обаче човек, който носи сабята си да я лъснат, естествено иска…
— Само една минута — вдигна ръка Косуке. — Ще ми трябва малко време да ви обясня. Първо бих искал от вас още веднъж да погледнете табелата пред моята работилница.
— Там пише „Лъскач на души“ — или поне така ми се струва. Има ли друг начин да се четат тези йероглифи?
— Не. Забележете, че няма и дума за лъскане на саби. Моята работа е да излъсквам душите на самураите, които идват тук, не оръжията им. Хората не разбират, обаче на това са ме учили, когато се обучавах как да лъскам саби.
— Ясно — заяви Мусаши, макар всъщност съвсем да не му беше.
— Тъй като опитвам да се придържам към съветите на моя учител, отказвам да лъскам сабите на самураи, които се наслаждават на това да убиват хора.
— Е, тук имате право. Но кажете ми, кой е бил този ваш учител?
— Пише го също на табелата. Учил съм в дома на Хонами, при самия Хонами Коецу.
Докато произнасяше името на учителя си, Косуке гордо вдигна рамене.
— Интересно е това. Аз по случайност се познавам с вашия учител и неговата превъзходна майка — Мийошу.
Мусаши продължи с разказ за това, как срещна двамата в полето при Рендаиджи и по-късно прекара няколко дни в дома им.
Удивен, Косуке за миг внимателно го огледа.
— Да не би вие по някаква случайност да сте човекът, който преди няколко години вдигна в Киото голям шум, разбивайки училището Йошиока при Ичиджоджи? Струва ми се, името му беше Миямото Мусаши.
— Това е моето име.
Лицето на Мусаши леко поруменя. Косуке се отмести малко назад и се поклони почтително с думите:
— Простете ми. Не биваше да ви поучавам така. Представа нямах, че говоря с прочутия Миямото Мусаши.
— Не мислете повече за това. Вашите думи ми бяха от голяма полза. Характерът на Коецу сега се проявява в уроците, които е давал на своите ученици.
— Както, сигурен съм, знаете, семейство Хонами е служило на шогуните Ашикага. От време на време ги викат също да лъскат сабите на Императора. Коецу винаги е казвал, че японските саби се правят не за да се убиват или раняват с тях хора, а за да бъде поддържана императорската власт и да се брани страната, да бъдат усмирявани демоните и злото да бъде прогонвано. Сабята наистина е душата на самурая; той я носи не за друго, а за да поддържа своето достойнство. Тя е постоянно напомняне за човека, който властва над други и при това се стреми да следва Пътя на живота. Съвсем естествено е майсторът, който лъска саби, да трябва също да се грижи за духа на бойците, които си служат с тях.