— Колко вярно! — съгласи се Мусаши.
— Коецу казваше, че да видиш добра сабя значи да видиш свещената светлина, духа на мира и спокойствието в страната. Той мразеше да се докосва до лоши саби. Дори само от близостта на някоя такава му прилошаваше.
— Разбирам. Да не би да казвате, че сте доловили в моята сабя нещо лошо?
— Не, ни най-малко. Просто се чувствах малко потиснат. Откакто дойдох в Едо, съм работил над доста оръжия, обаче никой от притежателите им изглежда не се и догаждаше за истинското значение на една сабя. Понякога се съмнявам дали имат души, които да бъдат лъскани. Грижа ги е само как да разрежат някого на части или да му разцепят главата — с все шлема. Толкова е почнало да ми дотяга. Ето защо преди няколко дни окачих нова табела. Обаче, струва ми се, и това изглежда остава без големи последствия.
— А нали и аз дойдох да моля за същото? Разбирам как се чувствате.
— Е, това е началото. С вас нещата може да излязат малко по-различни. Обаче честно казано, когато видях това ваше острие, бях поразен. Всички тези грапавини и петна — петна, останали от човешка плът. Помислих си, че сте просто още някой безразсъден ронин, горд от себе си заради това, че е извършил сума безсмислени убийства.
Мусаши наведе глава. Това бе гласът на Коецу, излизащ от устата на Косуке.
— Благодарен съм ви за този урок — каза той. — Нося сабя от момче, но никога всъщност не съм се замислял достатъчно за духа, който обитава в нея. В бъдеще внимателно ще помня това, което казахте.
Косуке доби извънредно облекчен вид.
— В такъв случай ще излъскам сабята ви. Или по-скоро трябва да кажа, че смятам за чест за едного от моя занаят, че може да излъска душата на самурай като вас.
Здрачът се бе сгъстил и лампите — запалени. Мусаши реши, че е време да си тръгва.
— Почакайте — каза Косуке. — Имате ли друга сабя, която да носите, докато работя над тази?
— Не — имам само една дълга сабя.
— В такъв случай, защо не си изберете някоя да я замести? Никоя от сабите, които имам сега тук, боя се, не е особено добра, но елате да погледнете.
Той заведе Мусаши в задната стая, където извади от един скрин няколко саби и ги подреди на татамито.
— Може да вземете една от тези.
Въпреки скромното заявление на майстора, всички оръжия бяха с отлично качество. Мусаши трудно успя да направи избор сред това зашеметяващо разнообразие, но накрая се спря на една и веднага се влюби в нея. Дори само като я държеше в ръцете си, усещаше всеотдайността на онзи, който я е направил. Щом изтегли острието от ножницата, впечатлението му се потвърди — това наистина бе блестящ образец на майсторство, навярно от времето на Йошино през четиринадесето столетие. Макар мъчен от съмнението, че това оръжие е прекалено изискано за него, веднъж поднесъл го към светлината, той усети в ръцете си нежелание да го пуснат.
— Може ли да взема тази? — попита.
Не успя да добави думите „на заем“.
— Имате око на познавач — отбеляза Косуке, докато прибираше останалите саби.
За първи път в своя живот Мусаши бе обзет от алчност. Знаеше, че е безполезно веднага да отваря дума да купи сабята — цената далеч щеше да надхвърля неговите възможности. Но не успя да се сдържи.
— Не вярвам да имате намерение да продавате тази сабя, нали? — запита той.
— Защо не?
— Колко ще поискате за нея?
— Ще ви я отстъпя за толкова, за колкото я купих.
— И колко беше това?
— Двайсет златни монети.
Почти невъобразима за Мусаши сума.
— По-добре да ви я върна — каза той колебливо.
— Защо? — попита с озадачен вид Косуке. — Ще ви я заема, за колкото време пожелаете. Хайде, вземете я.
— Не — от това ще се почувствам дори по-зле. Достатъчно е, че сега така много я искам. Ако известно време я нося, мъчение за мен ще е да се разделя с нея.
— Наистина толкова ли се привързахте към това оръжие? — Косуке погледна сабята, после Мусаши. — Добре тогава, ще ви я дам като невеста, така да се каже. Обаче очаквам в замяна достоен подарък.
Мусаши съвсем се стресна — нямаше нищо, което да предложи.